Древни брегове [bg]

Макс стоеше зад Ейприл и наблюдаваше приближаването на нещото. Той отстъпи неволно, пребори се с желанието да се извърне и да побегне и в същия миг зрението му се замъгли. Неочаквано за себе си разбра, че я гледа отпред. Тя се появяваше и изчезваше като електронен образ и главата му се завъртя. Стомахът му отново се обърна и Макс падна на едно коляно, борейки се със замайването. Затвори очи, разтърси глава в опит да я прочисти, после пак видя лицето й, устните й, които се мърдаха, протегнатите й към него ръце, прикования в него поглед на очите й. Сега гледаше надолу от тавана.

— Хайде, Макс — каза Арки, — включвай се в играта. — Той го вдигна на крака, хвана Ейприл през рамото и я изтегли назад. Сега вече отстъпваха на пълен ход.

Затичаха се през стая с клиновидна форма, излязоха в коридора, завиха първо наляво, после надясно. Главата на Макс бързо се изчисти, може би благодарение на адреналина, който организмът помпаше в кръвта му.

— Мисля, че се отървахме — не скри облекчението си Арки. Минаха през широко помещение и заобиколиха поредната шахта. Спряха на изхода от отсрещната страна. Когато бялото петно не се появи, Макс се опита да анализира случилото се.

Единственото му обяснение беше, че е изпитал пристъп на моментна слабост, така че сметна за най-добре да се концентрира върху това как по-бързо да се върнат при решетката. Макар да се намираха в лабиринт, той усещаше, че знае накъде трябва да вървят. Показа им пътя на картата.

— Сега сме тук — обясни той. — А трябва да стигнем тук. — Чакаше ги около километър и половина път.

Изведе ги през изхода в коридора. Почти веднага завиха наляво и влязоха в стаята с решетката.

Стомахът на Макс се сви.

— Това не може да бъде! — възкликна той.

Но Арки беше доволен.

— Макс — извика той, — ти си гений.

Макс обаче недоумяващо клатеше глава.

— Не е възможно — прошепна той. — Това не може да е същата стая.

Прекосиха разстоянието до решетката, тревожно наблюдавайки входа откъм другата страна — онзи, през който бяха тръгнали на обиколка. Стаята изглеждаше абсолютно същата, буквално идентична.

Ейприл махна с ръка на безпокойствата му.

— Ще му умуваме после. Безпокои ме, че първият контакт не се развива както трябва — но продължаваше да говори шепнешком. — Бягството ни към къщи няма да изглежда много достойно, когато описват този епизод в учебниците по история.

— Майната им на учебниците — ядоса се Макс. — Историците ще знаят само онова, което ние ще им разкажем. Да вървим.

— Наистина ли искаш да останеш? — попита я Арки с тон, който й казваше: „Внимавай какво ще отговориш! И не ни губи времето“.

— Ще трябва пак да се върнем — каза тя. Но стъпи все пак на решетката.