Властелинът на пръстените

Докато Глорфиндел говореше, вечерните сенки се сгъстиха. Фродо усети как умората го завладява. Откакто слънцето бе взело да залязва, мъглата пред очите му ставаше все по-черна и му се струваше, че сянка се спуска между него и лицата на другарите му. Болката пак го връхлетя, стана му студено. Той се олюля и се вкопчи в ръката на Сам.

— Моят господар е болен и ранен — гневно каза Сам. — Не може да продължи през нощта. Трябва му почивка.

Глорфиндел подхвана падащия Фродо, нежно го вдигна на ръце и огледа лицето му с дълбока тревога.

Бързоход разказа накратко за нападението под Бурния връх и за смъртоносния кинжал. Той извади дръжката, която бе запазил, и я подаде на елфа. Поемайки я, Глорфиндел потръпна, но въпреки това съсредоточено я огледа.

— Зли неща са изписани по тази дръжка, макар че вашите очи навярно не могат да ги видят — каза той. — Запази я, Арагорн, докато стигнем до дома на Елронд! Но внимавай и я докосвай колкото можеш по-рядко! Уви! Не е по силите ми да излекувам раните от това оръжие. Ще сторя каквото мога… но сега още повече настоявам да бързаме без почивка.

Той внимателно опипа раната на Фродо и лицето му стана още по-сериозно, сякаш го тревожеше онова, което бе узнал. Но Фродо усети, че студът в ребрата и ръката му отслабва; малко топлинка пропълзя по рамото към китката му и болката стана по-поносима. Вечерният полумрак наоколо сякаш просветля, като че се бе оттеглил облак. Отново виждаше ясно лицата на приятелите си и в душата му се завърна мъничко надежда и сила.

— Ще яздиш моя кон — каза Глорфиндел. — Ще скъся стремената до ръба на седлото и ще трябва да седиш колкото се може по-стегнато. Но не се бой — моят кон не ще изтърве ездача, който съм му наредил да носи. Стъпката му е лека и плавна, а ако наближи опасност, той ще те отнесе с такава скорост, че дори и черните вихрогони на Врага не ще могат да се мерят с него.