Венец от трева (Част III: Омразата)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част III: Омразата)». Краткое содержание книги:
Помпей Страбон се оказа прав. Когато съобщи новината за назначаването на Помпей Руф на верните си помощници Брут Дамазип и Гелий Попликола, и двамата го изгледаха с изненада и недоволство.
— Но, момчета, това е прекрасна новина! — преструваше се на изненадан от мрачните им физиономии проконсулът. — А и синът ми само ще спечели, като се научи да служи и при други началници, не само при баща си. Липсата на промени ни кара да бъдем все по-самодоволни, а следователно — безотговорни. С новия началник армията ще се поосвежи.
Същия следобед Помпей Страбон строи цялата армия и остави консула Помпей Руф лично да се запознае с личния състав.
— Тук са само четири легиона, тези, за които аз се грижа — обясняваше Страбон, докато двамата с консула обикаляха редиците. — Останалите шест са по задачи. Правят се, че прочистват страната от бунтовници. Единият легион е в Камеринум, вторият — във Фанум Фортуна, третият — в Анкона, четвъртият — в Игувиум, петият — в Арециум, а последният — в Цингулум. Ще ти се наложи доста да обикаляш, за да ги разпуснеш всички. Мисля, че е по-добре, отколкото да ги свикаш всички тук, за да им връчиш само заповедта за уволнение.
— Нямам нищо против да попътувам — увери го Помпей Руф. Консулът започваше да се чувства по-добре. Може би личният му прислужник щеше да се окаже прав и поличбата не е значела задължително скорошна смърт.
Вечерта Помпей Страбон организира скромно пиршество в просторната и добре отоплена къща, където се бе настанил. Синът му, все тъй прелестен и чаровен както винаги, присъстваше заедно с останалите кадети, двамата легати Луций Юний Брут Дамазип и Луций Гелий Попликола, както и четирима назначени трибуни.
— Не можеш да си представиш колко ми е леко да не съм консул в тия времена — разправяше Страбон на братовчед си, имайки предвид военните трибуни, които бе избрало плебейското събрание и които се бяха опълчили на Сула. — Не ми се мисли какво щях да направя с тия говеда. Да откажат на началника си да го придружат до Рим. Типично. Всички са един дол дренки — тъпи и самоуверени. Голяма работа, че ги е избрал народът…
— Ти да не би наистина да одобряваш похода срещу Рим? — погледна го с известно недоверие Помпей Руф.
— Разбира се, че одобрявам. Кажи ми какво друго можеше да стори Луций Корнелий.
— Ами просто да се примири с решението на народа.
— С кое решение? С това, което пренебрегва основния конституционен принцип в Рим? Принципа за неприкосновения консулски империум? Недей така, Квинт Помпей! Не Луций Корнелий действа против закона, а плебейското събрание начело с онзи изменник Сулпиций. И Гай Марий. Алчен за власт дъртак. Вече за нищо не го бива, не може ли да го проумее? Или е толкова оглупял, че и такива елементарни неща му се губят? Откъде накъде ще му позволяват да нарушава конституцията, а бедният Луций Корнелий, който единствен застана открито в нейна защита, ще бъде охулван?
— Народът никога не е таял голяма любов към Луций Корнелий, сега обаче можем да сме сигурни, че го мрази.
— Това дали изобщо го тревожи? — попита Помпей Страбон.
— Не мисля, че го тревожи, макар че според мен би трябвало.
— Това са празни приказки! Я горе главата, братовчеде! Пък и така или иначе това вече теб не те засяга. Когато спипат Марий, Сулпиций и останалите и им отрежат гърлата, никой няма да обвинява теб. По-добре си налей вино.
На другата сутрин консулът реши да обиколи сам лагера, за да се запознае с новото си положение. Всъщност предложението дойде от страна на Помпей Страбон, който умишлено отказа да го придружи.
— По-добре хората да свикнат отрано с новия си началник — каза той.
Помпей Руф още не можеше да се нарадва на топлото посрещане и безгрижно се разхождаше из лагера. Откъдето и да минеше, центуриони и войници го поздравяваха най-дружелюбно. Задаваха му въпроси за какво ли не, чудеха се как само да му се подмажат и да му направят добро впечатление. Все пак Помпей Руф бе достатъчно предпазлив да не стига до нежелани крайности и каквито неприятни наблюдения имаше от инспекцията си, щеше да ги премълчи, поне до мига, в който Помпей Страбон окончателно му предадеше командването и си заминеше от лагера. Това, което най-много го разочарова, дори засегна като офицер, беше пълната липса на хигиенни навици у легионерите. Нужниците и съответстващите им помийни ями бяха занемарени и се намираха в опасна близост с кладенеца, от който армията черпеше вода. „Типично за селяни, расли в провинцията — мислеше си с горчивина Помпей Руф. — Щом решат, че ямата е запълнена, просто си вземат клозетите и ги пренасят на друго място.“