Венец от трева (Част III: Омразата)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част III: Омразата)». Краткое содержание книги:
— Напълно разбирам, Луций Корнелий. Не само че нямам нищо против, но дори се радвам да бъда полезен.
Още на другия ден Сенатът издаде сенатус консултум, с който Гней Помпей Страбон биваше лишен от командването на северната армия и на негово място се поставяше консулът Квинт Помпей Руф. Консулът не чакаше да го подканват и веднага замина на север. Поне беше сигурен, че ако заловят и екзекутират някого от двайсетте обвинени, той няма да има пръст в това. Никой не можеше да му държи сметка за деянията на събратята му.
— Не е нужен куриер, ти сам ще занесеш назначението си — предаде на колегата си сенатския указ Сула. — Искам да те помоля за една услуга, Квинт Помпей — преди да връчиш на Помпей Страбон официалния документ, предай му това писмо от мен. Нека прочете най-напред него.
По това време Помпей Страбон шеташе из Умбрия и легионите му бяха на лагер под стените на Ариминиум. Затова консулът пое по Вия Фламиния, големия път към северните провинции, който прехвърляше билото на Апенините някъде между Асизиум и Калес. Зимата още не бе настъпила съвсем, но времето из планините беше достатъчно студено, за да пътува Помпей облечен в най-дебелите си дрехи и за да влачи след себе си тежко натоварено муле с багаж. Понеже го пращаха на военна служба, консулът бе придружен единствено от ликторите си и от няколко роби. Понеже Фламиниевият път водеше до родните му места и той бе пътувал неведнъж по него, не му беше нужно да търси гостилници и странноприемници; Помпей Руф познаваше всички по-богати люде из страната, а те нямаше да му откажат гостоприемство.
В Асизиум бе посрещнат от един стар познат, който веднага започна да му се извинява, че домът му не бил толкова уютен, колкото преди.
— Времената са други, Квинт Помпей! — въздъхваше човекът. — Много неща трябваше да разпродам, за да живея! И като че ли не ми стигаха неприятностите, ами ме сполетя миша напаст!
Помпей Руф беше настанен както преди в стаята за гости, но веднага установи колко от вещите в нея бяха изчезнали. Дори кепенците на прозорците бяха отнесени от мръзнещи войници и огънят в огнището не можеше да стопли добре помещението. Консулът дълго време се опитваше да се стопли под завивките и не можеше да заспи. Слушаше как гризачите се гонят по пода и се чудеше какво ли става в Рим. Дори след като бе напуснал града, Помпей продължаваше да се убеждава, че Луций Корнелий е стигнал твърде далеч. Беше сторил недопустими неща. И някой ден това щеше да доведе до нови сътресения. След като поколения след поколения народни трибуни бяха омайвали с гласовете си Форума, трудно можеше да вярва човек, че плебсът отведнъж ще се примири с реформите на Сула, още повече че бяха въведени със сила. Народът щеше да изчака консулът да си замине и докато легионите му се сражават в Гърция, законите му щяха да отпадат един по един от таблиците. Най-лошото беше, че и хора като Квинт Помпей Руф щяха да носят отговорност за тези недопустими закони… И за тези недопустими присъди.
Събуди се призори разтреперан от студ. Без да губи време, се залови с облеклото си. Най-напред си нахлузи късите гащи с крачоли до коленете, след това — дебелата риза с дълги ръкави, върху която навлече две туники; за краката си пазеше гетри от груба, но топла вълна.
Когато обаче посегна към чорапите си и се отпусна на леглото, за да ги обуе, откри, че през нощта мишките са изяли най-миризливите им части — при пръстите и петите. Кожата му настръхна, този път не от студа и студени тръпки полазиха гърба му. Вдигна окъсаните си чорапи и ги огледа на сивкавата светлина, процеждаща се през отворения прозорец. Като суеверен пиценец той добре знаеше какво означава подобно предзнаменование и именно това го изпълваше с ужас. Мишките се смятаха за предвестници на смъртта и през нощта бяха изяли чорапите му. Помпей Руф щеше да изгуби властта. Щеше да умре. Това беше сигурно.
Личният му прислужник веднага донесе чисти чорапи и клекна да му ги обуе. Вкаменената физиономия на господаря му го плашеше. Робът също разбираше поличбата и вътрешно се молеше да не се окаже вярна.
— Домине, няма какво толкова да се плашиш — успокои той консула.