Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Тази фраза е изцяло ваша, а не моя. Ваша собствена, а не просто заключението на нашия разговор. „Наш“ разговор не е имало; имаше само учител, който изричаше велики думи, и имаше един възкръснал от мъртвите ученик. Аз съм този ученик, а вие сте учителят.
— Но ако трябва да напомня, вие тъкмо след моите думи влязохте в организацията и чак тогава заминахте за Америка.
— Да, и ви писах за това от Америка; за всичко ви писах. Да, аз не можах веднага да изтръгна от себе си онова, с което се бях сраснал от детинство, по което бяха отишли всичкият възторг на моите надежди и всичките сълзи на моята омраза…
Мъчно се менят боговете. Тогава аз не ви повярвах, защото не исках да вярвам, и за последен път се вкопчих в тази помийна клоака… Но семето остана и покара. Сериозно, кажете ми сериозно, дочетохте ли писмото ми от Америка? Може би дори изобщо не сте го чели?
— Прочетох три страници, първите две и последната, и освен това бегло прегледах средата. Впрочем все се канех…
— Нищо, няма значение, стига, по дяволите! — махна с ръка Шатов. — Ако сега сте се отрекли от тогавашните си думи за народа, как сте могли да ги произнесете тогава?… Това е, което не ми дава мира сега.
— И тогава не съм се шегувал с вас; убеждавайки вас, аз може би съм мислел повече за себе си, отколкото за вас — загадъчно каза Ставрогин.
— Не сте се шегували! В Америка три месеца лежах в калта заедно с един… нещастник и от него научих, че в същото това време, когато сте насаждали у мен идеите за бога и родината — в същото това време, може би дори в същите тези дни, сте влели в сърцето на този нещастник, на този маниак Кирилов отрова… Насаждали сте в него лъжа и клевета и сте го докарали до умопомрачение… Идете го вижте сега, това е ваше създание… Впрочем видели сте го.
— Първо, ще ви забележа, че самият Кирилов току-що ми каза, че бил щастлив, че бил прекрасен. Предположението ви, че всичко това е ставало по едно и също време, е почти вярно; е, и какво от това? Пак повтарям — не съм ви лъгал, нито вас, нито него.
— Атеист ли сте? Сега сте атеист, нали?
— Да.
— А тогава?
— Точно колкото и сега.
— Започвайки този разговор, ви помолих за малко уважение, и то не към моята личност; с вашия ум бихте могли да го разберете — с негодувание измърмори Шатов.
— Ако още при първите ви думи не станах, не прекратих разговора, не си отидох, а все още седя и послушно отговарям на въпросите и… крясъците ви, ще рече, още не съм нарушил уважението си към вас.
Шатов го прекъсна, махна с ръка:
— Помните ли онзи свой израз: „Атеистът не може да бъде руснак, атеистът тутакси престава да е руснак“, помните ли го?
— Да? — като да запита Николай Всеволодович.
— Вие ме питате? Забравили ли сте го? А между другото, това е едно от най-точните определения на една от най-главните особености на руския дух, доловена от вас. Не може да сте го забравили това. Ще ви напомня и това, че пак тогава вие казвахте: „Неправославният не може да бъде руснак.“
— Смятам, че това е славянофилска мисъл.
— Не; днешните славянофили ще я отхвърлят. Сега хората са поумнели. Но вие отивахте още по-нататък: вие вярвахте, че римският католицизъм не е вече християнство; твърдяхте, че Рим е провъзгласил онзи Христос, който се е поддал на третото изкушение на дявола, и че възвестявайки на света, че Христос не може да пребъде на земята без земното си царство, католицизмът е провъзгласил по този начин антихриста и така е погубил целия западен свят. Именно вие изтъквахте, че ако Франция страда, то е единствено по вина на католицизма, защото е отхвърлила мръсния римски бог, а нов не е намерила. Ето как можехте да говорите тогава! Аз помня разговорите ни.
— Ако бях вярващ, без съмнение и сега бих повторил това; не съм ви лъгал, говорейки ви като вярващ — много сериозно каза Николай Всеволодович. — Но ви уверявам, че това повторение на някогашните ми мисли ми прави твърде неприятно впечатление. Не можете ли да престанете?
— Ако сте били вярващ? — кресна Шатов, не обръщайки ни най-малко внимание на молбата му. — Но не бяхте ли вие онзи, който ми казваше, че дори ако математически ви се докаже, че истината е извън Христос, вие сте щели да предпочетете да останете с Христос, а не с истината? Казвахте ли го това? Казвахте ли го?
— Но позволете ми най-сетне и аз да попитам — повиши глас Ставрогин, — накъде води това нетърпеливо и… злобно изпитване?
— Това изпитване ще потъне във вечността и повече никога няма да ви се напомни.