Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Аз не за това… Казвате го толкова спокойно… но продължавайте! Слушайте, нали не са ви принудили за този брак, не, нали?
— Не, никой не ме е принуждавал — усмихна се Николай Всеволодович на предизвикателната припряност на Шатов.
— Ами онова, дето го разправя за детето си? — трескаво и без всякаква връзка припираше Шатов.
— За детето си ли разправя? А! Това не го знаех, за първи път чувам. Тя не е имала дете и не би могла: Маря Тимофеевна е девица.
— А! Тъй си и мислех! Слушайте!
— Какво ви е, Шатов?
Шатов закри лицето си с длани, извърна се, но внезапно здраво сграбчи Ставрогин за рамото.
— Знаете ли — викна той, — знаете ли поне защо сте направили всичко това и защо поемате сега този кръст?
— Въпросът ви е умен и язвителен, но и аз възнамерявам да ви учудя: да, почти знам защо се ожених тогава и защо сега поемам тоя „кръст“, както благоволихте да се изразите.
— Да оставим това… за това после, почакайте с приказките, нека за главното, за главното: аз от две години ви чакам.
— Тъй ли?
— Аз много отдавна ви чакам, аз непрекъснато мисля за вас. Вие сте едничкият човек, който би могъл… Още от Америка ви го писах.
— Отлично помня дългото ви писмо.
— Твърде дълго, за да го прочетете! Прав сте; шест пощенски листа. Мълчете, мълчете! Кажете: можете ли да ми отделите още десет минутки, но още сега, в момента… Аз твърде дълго съм ви чакал!
— Моля, ще ви отделя половин час, но не повече, ако нямате нищо против.
— Но при условие — подхвана гневно Шатов, — че ще смените тоя тон. Чувате ли, настоявам, когато би трябвало да моля… Разбирате ли какво значи да настояваш, когато би трябвало да молиш?
— Разбирам, че по такъв начин вие се издигате над всичко обикновено заради едни по-висши цели — едва доловимо се усмихна Николай Всеволодович, — и също така с прискърбие виждам, че имате треска.
— Моля за уважение, не, настоявам — викаше Шатов — за уважение не към моята личност — мене кучета ме яли, — а към другото, и то само за момента, докато ви кажа тия няколко думи!… Ние сме две същества и се срещнахме в безкрая… за последен път на тоя свят. Оставете вашия тон, заговорете човешки! Поне веднъж в живота си заговорете с човешки глас. Не заради мене, а заради себе си. Вие разбирате ли, че трябва да ми простите тази плесница, та макар само заради това, че ви дадох възможност да разберете безпределната си сила… Пак се усмихвате с вашата гнусливо-светска усмивка. О, кога ще ме разберете! Зарежете господарските си навици! Разберете най-сетне, че аз настоявам, настоявам, иначе няма, за нищо на света няма да говоря!
Истериката му преминаваше в бълнуване; Николай Всеволодович се намръщи и стана някак по-внимателен.
— Ако останах за още половин час — внушително и сериозно промълви той, — при все че времето ми е толкова скъпо, повярвайте, че възнамерявам да ви слушам най-малкото с интерес и… и съм убеден, че ще чуя от вас много и интересни неща.
Той седна на стола.
— Седнете! — кресна Шатов и някак внезапно седна и той.
— Позволете обаче да ви напомня — отново се сети Ставрогин, — че бях започнал с една голяма молба относно Маря Тимофеевна, крайно важна, във всеки случай поне за нея…
— Е? — начумери се внезапно Шатов с вид на човек, когото са прекъснали на най-важното място и който, макар и да ви гледа, все още не е успял да разбере вашия въпрос.
— И вие не ме оставихте да се доизкажа — с усмивка завърши думите си Николай Всеволодович.
— Хайде сега, глупости, после! — пренебрежително махна с ръка Шатов, схващайки най-после претенцията, и веднага мина към своята главна тема.
VII
— Известно ли ви е на вас — почна той почти заплашително, навеждайки се напред от стола, святкайки с очи и заканително вдигайки пръста на дясната си ръка (очевидно без да го забелязва), — известно ли ви е кой е сега на цялата тази земя единственият народ „богоносец“, комуто е съдено да обнови и спаси света с името на новия бог и комуто единствено са връчени ключовете на живота и грядущето слово?… Известно ли ви е кой е този народ и как се той зове?
— Съдейки по начина, по който ми говорите, аз съм принуден да заключа, и то колкото може по-бързо, че този народ е руският…
— И вече се смеете, о, хора, хора! — подскочи Шатов.
— Успокойте се, моля ви; напротив, аз очаквах тъкмо нещо подобно.
— Очаквали сте нещо подобно, а? А на самия вас тия думи са ви непознати, а?
— Напротив, дори вече виждам накъде клоните. Цялата ви фраза и дори изразът народ „богоносец“ е просто заключение на разговора ни, който се състоя преди повече от две години в странство, малко преди да заминете за Америка… Поне доколкото сега си спомням.