Кукла на конци
- Автор: Филдинг Джой
- Язык: болгарский
- Переводчик: Снежинка Вакрилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кукла на конци». Краткое содержание книги:
Точно затова е затворила живота си за бившите съпрузи, отчуждената си властна майка и миналото в Торонто. Докато едно обаждане не разбива на парчета подредения и свят — майка й е застреляла напълно непознат пред десетки свидетели, без видима причина за агресията й.
Принудена да се върне в Торонто, Аманда ще трябва да се изправи срещу демоните си и да разкрие самоличността на жестокия кукловод, който стои зад публичното убийството. Ще успее ли тя завинаги да се откъсне от миналото си, или ще продължи да бъде „кукла на конци“?
— Какво?
— Тарифата ти на час. Колко е?
— Двеста долара. Защо?
Тя свива рамене и отваря очи.
— Просто се чудех. — Дори печеля повече от него, мисли си и отново отпива от болезнено сладкото кафе, като се старае да не потръпва.
— Е, явно си открила нещо — казва Бен и я подканя да продължи.
— Не и в смъртните съобщения, там не.
— Ще ми кажеш ли или трябва да те моля?
— Би било чудесно да ме помолиш.
Той се смее.
— Добре тогава, умолявам те.
Този път усмивката на Аманда е искрена. Отново успяха да пропукат леда, да постигнат хармония, почти напук на самите себе си.
— Ами добре, като не изкарах никакъв късмет с вестниците, импулсивно ми хрумна да пробвам със старческите домове. Хейли Молинс каза, че съпругът й е дошъл тук, за да уреди имота на майка си. Затова предположих, че майка му трябва да е била доста възрастна и навярно е живяла сама, след като никой не си е дал труда да публикува съобщение за смъртта й във вестниците. Помислих си, че има вероятност да е живяла в старчески дом или подобно обслужващо заведение. Така или иначе, стори ми се, че си струва да опитам и почнах да звъня насам-натам. Започнах от буквата „А“. А не, всъщност започнах с „Комплексни грижи“, заради голямата им реклама, но после се върнах на „А“ и карах така, докато стигнах до „К“. „Кенсингтън Гардънс“, за да сме по-точни. Слава богу, не се наложи да звъня на хилядите домове за отдих, които следваха в списъка. Както и да е, познай какво? От „Кенсингтън Гардънс“ ми казаха, че жена на име Роуз Тюрек е живяла при тях през последните две години и видиш ли, тя имала син на име Родни, който живеел в Англия и на когото е трябвало да се обадят, когато почине. Родни Тюрек, известен също като Тюрк, също и като…
— Джон Молинс — произнася Бен и блясъкът в очите му издайнически опровергава спокойния му глас.
— Определено така изглежда.
Бен се изправя, заобикаля бюрото, взема чашата от ръцете на Аманда и я оставя на бюрото на секретарката, когато минават покрай него.
— Да кажем, че отиваме да поговорим с майка ти.
Половин час по-късно те спират на паркинга на изправителния център „Метро Уест“.
— Внимавай — предупреждава Бен, когато Аманда отваря вратата и това са първите думи, произнесени от някой от тях, откакто седнаха в колата и закопчаха коланите си. — Хлъзгаво е — напомня й, а тя му отговаря с демонстративна прозявка, целяща да му внуши, че още не се е разсънила от дрямката, която имитираше по пътя.
Така е по-лесно, бе решила. Спестява и на двамата усилието да водят непринуден разговор или по-лошото — да анализират злощастните събития от предишната нощ. Така че просто затвори очи и се престори, че спи, като дори стигна дотам да се прави, че хърка леко, стараейки се в същото време да не си представя какво се е случило предишната нощ в апартамента на Бен, след като си бе тръгнала.
Сега също се преструва, че не забелязва предложената й за подкрепа ръка, докато вървят през паркинга. Показват документите си на дежурния офицер, който демонстративно и важно преглежда шофьорските им книжки, преди да им позволи да се разпишат, после продължават познатата процедура с металните детектори и претърсването на чанти и куфарчета, докато накрая ги пускат в дългия задушен коридор към тясната стая без прозорци, която се ползва за свиждания между затворниците и техните адвокати.
— Добре ли си? — пита Бен отново.
Защо все ме пита това, кисело си мисли Аманда. Изглеждам ли, сякаш не съм добре? Да не би егото му да го кара да си представя, че в негово присъствие се превръщам в треперещо желе?
— Добре съм. — Съблича си палтото, мята го върху облегалката на един от столовете и почва да крачи напред-назад по бетонния под. Какво му става все пак? — Защо?
— Какво защо?
— Защо все ме питаш дали съм добре?
Изглежда, че въпросът го заварва неподготвен.