Защитения

– Стара съм, да – промърмори Бруна, – но не съм чак толкова сляпа и немощна, че да не мога да си направя един чай.

– В никакъв случай – отвърна Лийша и целуна старата жена по бузата. – Имаш сила да замахваш с брадвата наравно с дървосекачите.

Тя се разсмя, като видя ядната физиономия на Бруна, и взе царевичното брашно за кашата.

Годините, прекарани заедно, не бяха омекотили тона на Бруна, но Лийша вече почти бе претръпнала. Тя долавяше само любовта, стаена в мърморенето на старицата, и ù отвръщаше по същия начин.

– Днес си тръгнала рано да събираш билки – отбеляза Бруна по време на закуска. – Още се усеща демонската воня във въздуха.

– Само ти можеш да стоиш заобиколена от свежи цветя и да се оплакваш от вонята – отвърна Лийша. И наистина тя държеше цветя из колибата, които изпълваха въздуха със сладък аромат.

– Не сменяй темата – продума Бруна.

– Снощи дойде вестоносец – рече Лийша. – Чух рога му.

– Не оставаше и секунда до залез – измърмори Бруна. – Много безразсъдно.

Тя се изплю на пода.

– Бруна! – сгълча я Лийша. – Какво съм ти казвала за плюенето в къщи?

Старицата я погледна, влажните ù очи се присвиха.

– Казвала си ми, че това е проклетият ми дом и че мога да плюя, където си искам – отвърна ù тя.

Лийша се намръщи.

– Бях сигурна, че съм казала нещо друго – изрече тя като на себе си.

– Не ù ако си по-умна, отколкото смятат хората, когато ти оглеждат пазвата – отвърна Бруна и сръбна от чая си.

Лийша зяпна уж в потрес от казаното, но всъщност бе свикнала и на по-дебелашки изказвания от страна на старицата. Бруна говореше и вършеше каквото ù скимне, и никой нищо не можеше да ù каже.

– Значи, заради вестоносеца си скокнала навън толкова рано – каза Бруна. – Надяваш се, че е онзи красавец, а? Как му беше името? Дето ти прави мили очички.

Лийша се изсмя вгорчено.

– Вълчи очички, по-скоро – отвърна тя.

– И това може да е на добро! – изкиска се старицата и плясна Лийша по коляното.

Лийша поклати глава и стана да разтреби масата.

– Как му е името? – настоя Бруна.

– Не е каквото си мислиш – отвърна Лийша.

– Прекалено стара съм за тези игрички, момиче – каза Бруна. – Името.

– Марик – отвърна Лийша и подбели поглед.

– Да сваря ли едно котле помски чай за “добре дошъл” на младия Марик? – попита Бруна.

– За това ли си мислят всички? – заинтересува се Лийша на свой ред. – Обичам да си приказвам с него. Това е всичко.

– Не съм толкова сляпа, че да не забележа какво се върти в ума на това момче, освен приказките – рече Бруна.

– Нима? – запита Лийша и скръсти ръце. – Колко пръста съм вдигнала?