Защитения

Времето я беше дарило с пищната фигура на майка ù. Тя винаги бе мечтала за това, но сега то не ù се струваше чак такова предимство. Мъжете в селото я наблюдаваха стръвно, а слуховете за закачките ù с Гаред, независимо от изминалите години, се въртяха из паметта на мнозина и караха не един или двама да си помислят, че тя би могла да се поддаде на някое похотливо, прошепнато предложение. На повечето им стигаше само да им се намръщи, за да загубят кураж, но имаше и такива, които изяждаха по някой шамар. На Евин му беше нужно да му се духне малко пипер и вонливка в очите, за да си спомни за бременната си годеница. Сред многото неща, които Лийша държеше в безбройните джобове на престилката и полите си, неизменно присъстваше и шепа от ослепяващия прах.

Разбира се, дори да ù се нравеше някой от мъжете в града, Гаред се грижеше никой да не я доближава. На всеки, заловен да говори с Лийша за нещо друго освен билкарството – ако не се брои Ърни, – грубо му се напомняше, че в ума на едрия дървосекач тя все още е обещана. Дори послушник Джона се препотяваше, щом Лийша речеше да го поздрави.

Обучението ù скоро щеше да свърши. Седем години и един ден ù бяха прозвучали като цяла вечност, когато Бруна го каза, но годините се бяха претърколили, а краят щеше да дойде само след дни. Лийша вече ходеше сама в града, за да види тези, които се нуждаеха от услугите на билкарка, и много рядко искаше съвет от Бруна – само в случай на крайна нужда. На Бруна ù трябваше почивка.

– Херцогът преценява уменията на билкарката по това дали през годината новородените са повече от умрелите – беше казала Бруна онзи първи ден, – но ако се съсредоточиш между тези две крайности, след година хората от Хралупата на дърваря няма въобще да си спомнят как са живели без теб.

Това се беше оказало съвсем вярно. От този момент нататък Бруна я водеше навсякъде със себе си и пренебрегваше всички молби за дискретност. Тъй като се грижеше за неродените деца на повечето жени в града, а на половината от останалите вареше чай от пом, тя скоро ги принуди да се държат любезно с Лийша, а на нея ù разкриваше всички недъзи на телата им, без да ù мигне окото.

Но въпреки усилията, Лийша си оставаше външен човек. Жените си говореха все едно нея я нямаше и обменяха клюка след клюка, сякаш тя не беше човек, а възглавка за през нощта.

– Ами такава си, външна – рече Бруна, когато Лийша се осмели да се оплаче. – Не ти е работа да се занимаваш с живота им, а само със здравето им. Сложиш ли си престилката с джобовете, все едно се заклеваш да мълчиш, независимо какво чуваш. Билкарката се нуждае от доверие, за да си свърши работата, а доверието трябва да се заслужи. Нито една тайна не бива да напуска устата ти, освен ако запазването ù няма да ти попречи да излекуваш някой друг.

И така Лийша си държеше езика зад зъбите и жените бяха започнали да ù вярват. Щом спечели жените, мъжете скоро ги последваха, често пъти след сръчкване в гърба от страна на съпругата. Но въпреки всичко, престилката ги държеше на разстояние. Лийша бе виждала почти всеки мъж от селото разсъблечен, но досега не бе влизала с никого в интимна връзка. И макар жените да ù пееха възхвали и да ù пращаха подаръци, нямаше ни една, с която да сподели своите тайни.