Врагът на Господа
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-227-х
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Врагът на Господа». Краткое содержание книги:
— Нима това е важно?
— Не бъди толкова потаен, Дерфел.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Искам да кажа, невежи ми войнико, че Ланселот прави с Артур каквото си иска. Взима каквото пожелае и прави каквото си ще и всичко това само защото Артур има абсурдното качество, наречено вина. В това отношение е истински християнин. Ти можеш ли да разбереш една религия, която те кара да се чувстваш виновен? Що за нелепа идея. От Артур обаче би станал много добър християнин. Вярва, че като се е заклел да спаси Беноик и не е успял, той е отговорен за съдбата на Ланселот. Докато тази вина му тежи на съвестта, Ланселот ще прави каквото си иска.
— И с Гуинивиър ли? — полюбопитствах аз, с намерение да го върна към отношенията между Ланселот и Гуинивиър, за които беше намекнал, защото долових че не ставаше въпрос само за пикантен слух, а за нещо повече.
— Никога не обяснявам нещо, което не знам — рече Мерлин високомерно. Но предполагам, че Гуинивиър вече скучае с Артур, и защо не? Тя е умно същество и с удоволствие общува с други умни хора, а пък Артур, колкото и да си го обичаме, е толкова прост. Нещата за които мечтае са толкова покъртително прости — закони, справедливост, ред, чистота. Той наистина иска всеки да е щастлив, а това си е направо невъзможно. Гуинивиър съвсем не толкова проста. Ти обаче си.
Аз не обърнах внимание на тази обида.
— И какво иска Гуинивиър?
— За Артур да бъде крал на Думнония, разбира се, а за себе си да бъде фактически владетел на Британия като властва над Артур, но докато това стане, Дерфел, тя ще се забавлява както може — изведнъж в очите му заискриха пакостливи пламъчета, нещо му беше хрумнало. — Ако Ланселот стане крал на белгите — каза Мерлин весело, — току виж Гуинивиър реши, че вече не иска своя нов дворец в Линдинис. Ще си хареса някое място по-близо до Вента. Ще видиш, че ще изляза прав — изкикоти се той. — И двамата са действали много хитро — добави той възхитен.
— Гуинивиър и Ланселот?
— Не бъди толкова тъп, Дерфел? Кой изобщо говори за Гуинивиър? Твоята жажда за слухове е направо неприлична. Говорех за Сердик и за Ланселот, разбира се. Изключително изтънчена дипломация. Артур изнася цялата война на гърба си, Аел се отказва от голяма част от владенията си, Ланселот грабва много по-подходящо кралство за себе си, а Сердик удвоява своята сила и печели Ланселот за свой съсед, вместо Артур. Чудесно изпипано. Как преуспява злото! Ще ми се да видя това — усмихна се той. Тогава в единия от двата тунела, които минаваха под местата за зрителите и излизаха на арената, се появи Нимю. Забързано вървеше по обраслия с бурени проход и изглеждаше много развълнувана. Златното й око, което толкова плашеше саксите, проблясваше на утринното слънце.
— Дерфел! — възкликна тя. — Какво правите с кръвта на бика?
— Не го обърквай — каза Мерлин, — тази сутрин е по-глупав от обикновено.
— В тайнствата на Митра — поясни тя раздразнено. — Какво правите с кръвта на бика?
— Нищо.
— Смесват я с овесени ядки и мазнина — каза Мерлин — и правят пудинги.
— Кажи ми! — настоя Нимю.
— Това е тайна — казах аз смутен. Мерлин издюдюка.
— Тайна? Тайна! «О, велики Митра!» — изгърмя гласът му и ехото се върна в центъра на арената. — Ти, който имаш меч, наточен във върховете на планините, а върхът на копието ти е изковано в дълбините на океана, ти, който имаш щит по-бляскав и от най-ярките звезди, чуй ни.“ Да продължавам ли мое скъпо момче? — попита ме той. Беше цитирал молитвата, с която започвахме нашите срещи и която беше част от уж тайните ни ритуали. Той отвърна очи от мен с презрение. — Имат една яма, скъпа Нимю — обясни й той, — покрита с желязна решетка. Нещастният звяр виси над нея, докато в ямата изтече и последната капка живот, после всички потапят копията си в кръвта, напиват се и си мислят, че са направили нещо значимо.
— Така си и мислех — каза Нимю, после се усмихна. — Няма яма.
— О, скъпо момиче! — викна Мерлин възхитен. — Скъпо момиче! На работа — нареди ни той и забърза на някъде.
— Къде отивате? — викнах след него, но друидът само махна с ръка и продължи напред. Направи знак на моите мързелуващи войници да го последват. И аз тръгнах след тях. Никой не ме спря. Минахме през тунела и излязохме на една от странните улици, оформени от високите сгради, след това свихме на запад към северозападния бастион и точно до крепостта, издигната до градската стена, имаше храм.