Врагът на Господа

— Все още ли търсите последното Съкровище? — попитах аз.

— Харесва ми това място — проговори той, сякаш изобщо не бях задавал въпрос. — Наистина ми харесва.

— Мислех, че мразите римляните.

— Аз? Да мразя римляните? — направи се той на обиден. — Как се моля, Дерфел, моето учение да не бъде предадено на идните поколения през тази пихтиеста маса, която ти предпочиташ да наричаш мозък. Аз обичам цялото човечество! — заяви той високопарно. — Така че дори римляните са напълно приемливи стига да си стоят в Рим. Казах ти, че бях в Рим, нали? Пълен със свещеници и катамити. Сенсъм би се чувствал съвсем като у дома си там. Не, Дерфел, грешката на римляните беше, че дойдоха в Британия и развалиха всичко, макар че не всичко, което направиха тук, е лошо.

— Оставили са ни това например — вдигнах аз ръка към дванадесетте реда седалки и високите балкони, откъдето римските господари наблюдавали арената.

— О, спести ми, моля те, досадните приказки на Артур за пътища и съдилища, за мостове и строежи — натърти той презрително на последната дума. — Строежи! Какво са строежите на пътища и крепости, законодателството? Робия. Римляните ни наденаха оглавник, Дерфел. Превърнаха ни в данъкоплатци и то така хитро — накараха ни дори да повярваме, че с това са ни направили услуга! Някога сме вървели по земята заедно с Боговете, били сме свободни хора, но после сме сложили тъпите си глави в римския оглавник и сме станали данъкоплатци.

— Тогава какво е доброто — попитах аз търпеливо, — което са оставили римляните?

Мерлин свирепо се захили.

— Някога те препълвали тази арена с християни, Дерфел и пускали кучета срещу тях. Но в Рим, забележи, били още по-съвестни — използвали лъвове. С годините, уви, лъвовете изчезнали.

— Видях нарисуван лъв — отбелязах аз гордо.

— О, впечатлен съм — рече Мерлин без да си прави труда да скрие прозявката си. — Защо не ми разкажеш всички подробности? — иронията му ми отне всяко желание да приказвам. Той това и целеше и доволно се усмихна. — Веднъж видях истински лъв. Едно проскубано невзрачно същество. Реших, че не го хранят добре. Сигурно му даваха митраисти вместо християни, кой знае? Това беше в Рим, разбира се. Мушнах го с жезъла си, а той само се прозина и се почеса, ухапан от бълха. Там видях и крокодил, само че беше мъртъв.

— Какво е това «крокодил»?

— Прилича на Ланселот.

— Кралят на белгите — добавих аз кисело. Мерлин се засмя.

— Действал е доста умно, нали? Той мразеше Силурия и кой може да го вини за това? С ония скучни хора в техните мрачни долини, съвсем неподходящо за Ланселот място, но земята на белгите ще му хареса. Обляна от слънце, пълна с римски имения, и което е най-важно — не е далеч от неговата скъпа приятелка Гуинивиър.