Избраница

Очите му, макар и замъглени, бяха спокойни. Той стисна ръцете й, пусна ги и се отдръпна. Сония се чувстваше така, сякаш е била предадена...

Довери ми се. Трябва да бъдем заедно. Нямаме друг изход.

Акарин пристъпи към момичето. Тя застана пред него с разтуптяно сърце. Черната му мантия тихо прошумоля. Сония отстъпи назад и усети ръцете на Ротан върху раменете си.

Акарин намръщено протегна ръцете си към нея. Тя потрепери, когато студените му пръсти докоснаха лицето й. После дланите му се притиснаха твърдо към слепоочията й.

Сония усети нечие присъствие в съзнанието си, но то не разкриваше ничия самоличност. Тя не откри никакви мисли или чувства. Може би той изобщо не бе способен на емоции. Тази мисъл въобще не й подейства успокояващо.

Тогава в съзнанието й проблесна един образ. Тя се стресна, осъзнавайки, че беше очаквала той се сблъска с бариерите в ума й. Но по някакъв начин Акарин беше успял да ги заобиколи. Преградите си бяха на мястото, но присъствието му беше толкова недоловимо, че не бе успяло да ги задейства.

В съзнанието й продължаваше да се върти образът на подземната стая под седалището му, видяна отвън. Пред очите й отново се разигра онази нощна сцена...

Сония почувства как Акарин не спира да се връща на това място в търсене на нови детайли. Тя си спомни, че когато Лорлън разчиташе паметта й, тя бе успяла да скрие някои спомени. Опити се да постъпи по същия начин и сега, но четенето на спомените й продължаваше. Тя разбра, че усилията й са безполезни. Лорлън само направляваше и подтикваше спомените й в нужната посока, докато Акарин я беше подчинил напълно на волята си.

Престани!

В думите му се промъкна гневна нотка. Сония се спря, изпълнена с триумф при мисълта, че е намерила начин да му попречи. Страхът й прерасна в решителност. Тя започна да си спомня уроците, списъците с факти, всички опити, които беше направила. Бомбардираше го с картини от учебниците и безсмислени поеми, които беше открила в библиотеката. Не спираше да го засипва със спомени от копторите, безсмислени, обикновени късчета от някогашния й живот.

В съзнанието й се появи мисловната форма на ураган. Отделните образи се въртяха в него, без да позволяват на Акарин да проникне в дълбината му...

Болка! Сякаш ножове се бяха забили в черепа й. Тя чу вик, които като че ли идваше ужасно отдалеч. Разпознавайки собствения си глас, Сония отвори очи и съзнанието й се залюля между вътрешния и външния свят. Чуждите длани продължаваха да се притискат към слепоочията й.

- Спри да се съпротивляваш! - разнесе се заповеден глас.

Тя отново се потопи във вътрешния си свят. Болката замъгли съзнанието й и пречупи съпротивителните й сили. Методичното преравяне на спомените й продължи. Акарин безмилостно я караше да си спомня всичко отново и отново. Ето я на Северния площад. Хвърля камъка по магьосника и се впуска в бяг. Улици, коридори, стаи. Ротан я търси и тя инстинктивно скрива присъствието си. Сери, Херин и цялата им банда. Ето го и Фарин. Сенфел, магьосникът на Крадците.