Последната миля [bg]

51

— Сега пък ти извади късмет.

Декър премигна и отвори очи.

Марс стоеше до него и го наблюдаваше.

— Нямам усещането, че съм късметлия.

— Не си единственият.

Декър се огледа.

— Къде съм?

— В болницата. Получил си мозъчно сътресение. Главата ти изглежда така, все едно те е фраснал Ленъкс Луис.

— Така и се чувствам. — Той направи опит да се изправи, но Марс протегна ръка и го спря:

— Почакай малко, великане. Никъде няма да ходиш.

Декър се отпусна на възглавницата.

— Къде са останалите?

— Богарт и Милиган разследват какво се е случило. Джеймисън прекара часове наред до леглото ти. Преди малко отиде до тоалетната. Трябва да се върне всяка секунда. Тази жена ти е невероятно предана.

Декър го погледна и каза:

— Предполагам, че невинаги осъзнавам тези неща.

Марс придърпа стол и седна.

— Направих проучване върху твоето състояние — каза той и почука с пръст по главата си.

— Защо?

— Защото исках да те разбера по-добре. Като едно време в колежанската лига. Гледаш запис на мач, за да анализираш играта на някой футболист от противниковия отбор.

— И какво откри?

— Че е доста сложно състояние. Ти също си сложен. Всеки случай е уникален. Мозъкът ти може да се рестартира и да те промени отново. Опасна работа.

— Предполагам, че затова живея ден за ден — отвърна Декър.

Марс се ухили.

— В това отношение си приличаме. — После усмивката му изчезна. — Той ли беше?

— Кой?

— Знаеш кой, Декър. Баща ми. Той ли ти причини това?

Вратата се отвори и в стаята влезе Джеймисън. Когато видя, че Декър е дошъл на себе си, тя се втурна към него и възкликна:

— Божичко, Еймъс! Как си?

— Жив. Това е всичко за момента, но ще се оправя.

— Декър тъкмо се канеше да ми каже кой го е ударил — обади се Марс.

Джеймисън ахна:

— Видя ли го? Знаеш ли кой е?

— Наистина беше баща ти, Мелвин. Деветдесет и девет процента съм сигурен, че беше той.

— Значи не си го видял.

— Чух го. Беше опрял нож в гърлото ми по време на разговора. Знаеше всичко.

— Нарече ли ме по име? — попита Марс.

— Да… някакво подобно на твоето име.

— Как точно ме нарече?

— Леви.

Марс извърна поглед и потри брадичка с ръка.

— Точно така.

— Защо?

— Обичаше да ме подкача, че съм с два леви крака. Затова беше преиначил името ми. Никой друг не ме наричаше така. Само той.

— Значи е бил Рой — каза Джеймисън.

— Вече не се съмнявам — отвърна Марс.

— Човекът, който ме нападна, беше пушач — продължи Декър.

— Баща ми също.

— Какво друго ти каза, Еймъс?

Декър им разказа бавно случилото се, като пропусна някои моменти, и по-специално онези, свързани с отношението на Рой Марс към сина му.