Тайната на Медичите [bg]

— Позволява на човек да погледне на света от друг ъгъл.

— Трябва много да са се обичали.

Изненадана, тя се обърна да го погледне.

— Контесина не е създала цялото това великолепие само за да скрие стъкленицата — промълви Роберто, впил поглед в невероятната гледка. — Очевидно това място е означавало много за тях. Било е „тяхното“ място и тя е искала да останат тук заедно до края на вечността.

— Не бях разбрала, че виконтът е такъв отчаян романтик.

— Може би — отговори той с усмивка, — но си мислех и за жертвата, която са направили.

— Какво имаш предвид?

— През петнайсети век хората са вярвали, че тялото е неприкосновено. Само си спомни за тяхната мания по свещени реликви. А те позволиха красивият им мавзолей да бъде разрушен само за да не попадне стъкленицата в недостойни ръце.

— Успяха ли?

— Разбира се. Мисля, че тайната на Медичите е в безопасност или поне за известно време. Нямам намерение да казвам на никого за нея. Освен това имам чувството, че нашият приятел Люк Фурние ще бъде затворен задълго. Разбира се, винаги ще има хора като него. Но ще има и такива като Козимо и Контесина…

— Това, че разбрахме как мислят, ни спаси.

— Наистина, хрумването беше блестящо.

Еди го погледна със съмнение и те замълчаха за миг, наслаждавайки се на несравнимата атмосфера на мястото.

— В последния момент, преди покривът да се срути, сигурно са изглеждали много спокойни — подхвърли Роберто.

— Роберто, но те всъщност не бяха там, нали?

— Може би, но ние бяхме и тяхното послание продължава да живее. Може би след още шестстотин години някой друг ще научи за тайната на Медичите. И кой знае? Той може да живее в още по-просветени времена. На човек му е приятно да си мисли, че някой ден няма да има място за хора като Фурние, защото няма да може да се спечели нищо от опита да продадеш смъртта на даващия най-висока цена.

— Какво? Да не би да намекваш за хуманистичния идеал?

— Нещо такова — прошепна той и я притегли към себе си, приближавайки устните си към нейните. — Да, наистина нещо подобно.