Япония в моя живот

Е г о. Японското его не се стреми да се противопостави на света. То е динамика, която обича да мълчи, макар че много знае. Живели са хората откъснати по островите. Изградили са хомогенно общество. Никой народ не е владял японците. Те са разговаряли помежду си и с мълчание. Дори бял лист може да бъде произведение на изкуството. Или само едно клонче на него. Такава е и поезията на народа по онези острови — пестелива. Японците с усмивка преодоляват необходимостта да се говори. По време на ядене се пази тишина. Прието е да се издават звуци, когато се пие чай или се сърба бобена чорба. За европейците това е неприлично. Но да си духаш носа, за японците е смешно и неразбираемо.

Човек може да си помисли, че японците са групово ориентиран народ. Това не е вярно. Те са и егоцентрични. Идентифицират се с целия свят. Живеят и говорят по правилата, но на момента всичко се решава — критерий е естетическата чувствителност. Индивидуалните чувства имат значение.

Трошене на камъни с ръка. На малък остров човек демонстрираше с ръка удар върху камък. Беше млад, набит. Донесе под мишницата си здрави парчета цимент и ги сложи на земята. Покри ги с тънка бяла кърпа — та да не вдигат прах, когато удари. После клекна пред циментените тухли, шест на брой, наредени една върху друга, и започна бавно и съсредоточено да се цели с ръката си — така, като че ли ще сече с дланта.

Японецът извика, кръвта ми се смръзна. И уж щеше да сече, а светкавично си изви ръката и нанесе силен прав удар с нея върху камъка, като при бокс. Изправи се и се поклони. На земята тухлите лежаха строшени на малки парчета. Взех едно от тях и помолих спортиста да постави автограф върху него.

Апокалипсис 2000. Предупреждение в Библията. Нови непознати болести, все по-точни и по-страшни оръжия за водене на войни. Замърсяване на храната, въздуха и водата. Разрушен озонов слой край планетата… Доближавахме края на юбилеен век. Хората се страхуваха, че около двехилядната година ще настъпи краят на света. Нещо свършва във времето, а дали заедно с него няма да изчезне и човечеството? Краят на века няма ли да е край и на живота върху планетата?

Личните контакти са важни. Отидох и седнах до Йошие Хотта. Бях слушал за него.

— Вие ли сте най-големият писател на Япония? — попитах го.

— Трудно е да се каже — усмихна се той. Общувах през онези дни с одухотворена личност.

Затворен човек. Не позволяваше на журналист да се доближи до него, с писателите беше пестелив на думи. Но не и с мен, не зная защо.

Йошие Хотта се е срещал с доктор Опенхаймер — бащата на атомната бомба — в хотел „Интернационал“ в Токио. Не защото Йошие Хотта е искал това, а тъй като доктор Опенхаймер е настоявал да го види. Опенхаймер е бил висок, с ниско подстригана коса и огромна ерудиция. Той можел да говори почти за всичко. Темите, на които двамата са се спрели, се превърнали в малка енциклопедия. Страшно чувство измъчвало доктор Опенхаймер, след като атомната бомба била хвърлена. Нямал покой. Той попитал Иошие Хотта да отиде ли в Хирошима.