Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
Изкуствената птица. Един ден край Сендай, на остров Хоншу, записах песента на птица върху магнетофон. След два месеца пуснах магнетофона край Отару, на остров Хоккайдо… и друга птица ми отговори.
„Изкуствен“ означава добит, направен по химически или технически начин: изкуствен мрамор, изкуствена коприна, изкуствени зъби… Изкуствената дреха я носим, но не я обичаме. Изкуствен означава още и пресилен, неестествен: изкуствена усмивка, изкуствено обвинение… Изкуствеността в държанието е противно явление. Изкуството няма общо с изкусуряването.
То е умение, ловкост, познаване на работата, творческа художествена дейност: приложно изкуство, изобразително изкуство… Система от правила и методи в някой клон на практическата дейност би могла да бъде изкуство, ако се владее добре. „От любов към изкуството“ означава направено с безкористна цел. В Япония майстори на художествени занаяти, които имат изключителна заслуга за възраждането или запазването на даден занаят, се провъзгласяват за живи национални съкровища.
Няколко години след публикацията на книга авторът й получава процент за всеки прочит на труда си в библиотеките. Талантът става финансово автономен. Некадърният загива.
Изкуството не е само живопис. То е и това, и онова. Не се прави от цял народ, а от отделни индивиди. В бара се появи явление, което ни озадачи и стресна. Един край масата поиска да става еталон в изкуството. Тоест да служи за пример. Побесняхме. Любопитния се развика:
„Не! Никакъв еталон! Това и Златю не желаеше. Не може всички да приличаме на един.“
„Човекът иска да става класик“ — рекоха ни от съседните маси.
„Класик — да, но еталон — не!“ — съобразихме ние, за да опазим изкуството в Млечния бар.
Одухотворен съд. Всеки съд, изработен от човека, отразява част от неговата душевност и чувството му за хармония. Когато разглежда различните предмети на керамиката, японецът не си мисли, че този съд е по-лош от онзи. По-добра или по-лоша е технологията, но не и съдът. Той съдържа светогледа и вибрациите на човека, който го е сътворил — част е от майстора си.
Миналото. За едни — „да помним“, за други — „да забравим“… Любопитния се отдели настрана в бара, за да проведем интимен разговор. Конюнктурното е преходно, може би не е най-нетрайното на света, но злополучният му край е сигурен. (Въздържахме се да разговаряме директно за политика.) Бистренето й по наше време беше опасно. Намирахме за некрасиво да бръщолевим за всичко, което е на езика ни. Предпочитахме да беседваме за нрави и обичаи, което имаше по-голяма стойност, минаваше за по-безобидно. Стигахме до психологията и социалната етика. Но и тогава търсехме форма на израза си. Съдба. В главите ни витаеше официална формула, внедрявана от около половин век. Тя гласеше: „Всичко е политика!“ И ние се стараехме да проявяваме усет за мярка. Любопитния артистично подхвърли, че от свития в закана юмрук след войната показалецът е успял да се отлепи и маха назидателно, но това не е по-малко ужасяващо. Той поиска от мен допълнителна информация. Питаше ме дали смятам да живея дълго… Предупреди ме, че е неразумно да засягам темата за отговорността у нас… чрез визитните картички при японците. И по този начин да търся сметка на хора, довели страната ни до положението, в което тя се намира. Той обаче приветства идеята поне ние край масата в бара да си направим такива визитки като начало на намерението ни да декларираме своята лична отговорност. Каза, че не успявам да прикривам мислите си и това неминуемо щяло да се отрази на здравето ми. Всеки се досещал за какво намеквам с моите разкази за Япония и за японците. „Всъщност те са разговори за България и за българите — каза той. И добави: — Макар всичко казано за Страната на изгряващото слънце да е точно.“
„Вживяваш се!“ — осъди ме той.
Да се вживява в ролята си, е най-доброто, което един японец може да направи. Но изразът — „Той се вживява в ролята си“ — у нас е доста осъдителен. Такъв човек е прекалено сериозен за условията на страната. Положителният по нашите места би трябвало да бъде безразличен и малко шмекер, за да се похарчи.
Любопитния, след като разкри критичния характер на напречния анализ на обществото у нас, което правехме с разказите ни за Япония, обърна внимание, че съм прекалил, като казвам дословно: „Властите в една държава са три: законодателна, изпълнителна и съдебна. Едната власт не трябва да се бърка в работата на другите власти…“ Той знаеше, че се каня да публикувам тези думи, залегнали в класиката на държавното устройство по света, както и направих на съответната страница в книгата „Надникване в Япония“ през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година.