![Машината на пространството [The Space Machine - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/8/8/8/mashinata-na-prostranstvoto-the-space-machine-bg-download.jpg)
Машината на пространството [The Space Machine - bg]
- Автор: Прист Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Машината на пространството [The Space Machine - bg]». Краткое содержание книги:
Малко по-късно, вече поуспокоен, си дадох сметка, че хората, които биха дошли, за да разгледат снаряда, всъщност са изложени на огромна опасност. И колко много ми се искаше да вярвам, че излизайки навън, чудовищата ще се озоват пред наредени в кръг дула на оръдия!
Макар подобна перспектива да не вещаеше нищо добро за нас с Амелия, бях почти сигурен, че чувам гласове отвън и мислейки за тях, чувствах, че по лицето ми се стичат сълзи.
Най на края, убеден че за момента нищо не може да се направи, тръгнах обратно към Амелия.
IV
Измина много време, преди да забележим някакви признаци на раздвижване от страна на чудовищата или на хората, които бях си въобразил, че са отвън. Всеки два или три часа се изкатервах нагоре по коридора, но люкът си стоеше все така здраво залостен.
Условията в нашата кабина, въпреки слабото понижаване на температурата, ставаха все по-непоносими. Светлините бяха запалени и въздух постъпваше, но хранителните припаси гниеха бързо и изпълваха помещението с отвратителна воня. Пробитата тръба продължаваше да тече и ниските части на кабината бяха вече наводнени. Опасявайки се от последиците, се стараехме да вдигаме колкото се може по-малко шум, за да не ни чуят чудовищата. Марсианците обаче бяха твърде заети със собствените си работи, защото шумът отвъд люка на тяхната кабина не стихваше нито за миг.
Гладни, уморени и уплашени седяхме сгушени на металния под на кабината в очакване на възможност за бягство.
Трябва да сме заспали, защото неочаквано усетих, че се събуждам с чувството, че е настъпила някаква промяна. Погледнах часовника си, който бях извадил от джоба си и бях закачил на един от илиците на фланелката си, и пресметнах, че от момента на пристигането ни са изминали близо двадесет часа.
Събудих Амелия, която беше опряла глава на рамото ми.
— Какво има? — попита тя.
— На какво ти мирише?
Тя задуши наоколо, сбърчвайки нос.
— Нещо гори — казах аз.
— Да — съгласи се тя, сетне извика: — Да, мирише ми на запалени дърва!
Обзе ни неудържимо вълнение — нямаше друга миризма, която да ни накара да се чувстваме повече у дома си.
— Люкът! — сетих се аз. — Най-сетне е отворен!
Амелия беше вече на крака.
— Хайде, Едуард. Докато не е станало твърде късно!
Грабнах чантата й и я поведох нагоре по стръмния коридор. Пуснах я да върви напред, за да мога да я подкрепя, ако се подхлъзне и падне. Изтощени от преживяното, ние се движехме бавно… но се качвахме за последен път, вън от ада на марсианския снаряд, към свободата.
V
Обзети от предчувствие за опасност, на няколко ярда от края на коридора спряхме и се загледахме в небето над нас.
Дълбоко и синьо, то твърде малко приличаше на марсианското небе; над нас се простираше прохладна, спокойна синева, каквато обикновено имаме щастието да наблюдаваме в края на горещ летен ден. Прозрачни перести облаци, леко обагрени в червено от лъчите на залязващото слънце, се движеха плавно. Под тях се търкаляха кълба гъст дим, наситени с миризма на изгоряла растителност.
— Да продължаваме ли? — попита Амелия.
— Нещо съм неспокоен — отвърнах аз. — Бях очаквал, че наоколо ще има хора. Твърде тихо е отвън.
И сякаш, като опровержение на думите ми, до нас достигна шум от дрънчене на метал, последван от зелен пламък.
— Дали чудовищата се все още навън? — попита Амелия.
— Ще трябва да погледна. Стой тук и не вдигай никакъв шум.
— Нали няма да ме оставиш сама? — В гласа й се прокраднаха режещи нотки и думите й прозвучаха напрегнато.
— Ще отида само до ръба — опитах се да я успокоя. — Трябва да знаем какво става.
— Внимавай да не те забележат, Едуард.
Подадох й чантата и пропълзях нагоре. В мен напираха противоречиви чувства. От една страна, бях изплашен и напрегнат до крайност, а от друга — всичко в мен ликуваше. Дишах въздуха на Земята, ноздрите ми се изпълваха с аромата на пръстта на Англия. Допълзях до ръба и се прилепих до пода. Подадох се само толкова, колкото да се покажат очите ми. В широката яма, образувала се от врязването на снаряда в земята, се разкри гледка, от която целият изтръпнах.
Долу лежеше изхвърлен люкът — огромен метален диск с около осемдесет стъпки в диаметър. При изстрелването той трябваше да понесе най-голямото натоварване, но сега лежеше отвинтен на земята, изпълнил всичките си функции.
Малко по-нататък чудовищата бяха започнали работата по сглобяването на дяволските си машини.
И петте противни създания бяха вън и работеха с трескава бързина. Две от тях внимателно прикрепваха единия от краката на бойната машина, която все още не беше напълно готова. Останалите два крака още не бяха разгънати, така че платформата се намираше на не повече от няколко стъпки от земята. Други две чудовища работеха нещо край нея, но те се бяха настанили върху платформите на две многокраки коли, чиито паякообразни приспособления с няколко от металните си пипала поддържаха основния корпус, а с останалите чукаха върху бронята на платформата. Всеки удар се придружаваше от зелен пламък, след което на мястото се появяваше струйка жълто-зелен щипещ дим, който лекият вятър поемаше и отнасяше встрани.