![Машината на пространството [The Space Machine - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/8/8/8/mashinata-na-prostranstvoto-the-space-machine-bg-download.jpg)
Машината на пространството [The Space Machine - bg]
- Автор: Прист Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Машината на пространството [The Space Machine - bg]». Краткое содержание книги:
Краят на пътешествието ни настъпи внезапно и със страхотен удар. Разнесе се оглушителен взрив, придружен от зашеметяващ тласък. В настъпилата веднага след това дълбока тишина ние се изхлузихме от предпазните торби върху мъчително горещия под на кабината.
Бяхме пристигнали на Земята, но се намирахме в плачевно състояние.
Глава осемнадесета
В ямата
I
В продължение на девет часа бяхме лежали в безсъзнание на пода на кабината, слепи и глухи за ужасната бъркотия, в която приземяването ни беше запратило. Вероятно, докато сме лежали изтощени и несъзнаващи, сме си спестили най-неприятните последици на кацането, но и това, което трябваше да понесем, беше достатъчно.
Снарядът не се намираше в най-удобно за нас положение и благодарение на въртенето около оста на целия корпус ъгълът на приземяване беше въпрос на случайност, тази случайност беше избрала при кацането страната, на която висяха предпазните торби и хамаците, да бъде сега стена. При това носът на снаряда се беше забил под прекалено остър ъгъл и благодарение на силите на земното притегляне се бяхме озовали в челната част на кораба.
Опитите ми чрез въртене на кораба да постигна, макар и слабо приближаване до гравитационните сили на Земята се оказаха с твърде скромен ефект. След няколко месеца, прекарани на Марс и в снаряда, едвам понасяхме собственото си тегло.
Както вече споменах, преди да започне приземяването, Амелия се нарани и при повторното падане едва затворилата се рана беше започнала да кърви отново, но този път много по-обилно. При свличането от предпазната торба аз също си бях ударил главата.
Най-непоносими от всичко обаче бяха горещината и влагата. Забавянето на нашия летателен апарат се дължеше или на изпускането на зеления огън, или на триенето при врязването в атмосферата на Земята, а най-вероятно — и на двете, но металът на корпуса и въздухът вътре в него, а оттам и всичко останало се бяха загрели до температура, която едвам се издържаше.
Ето в какъв хаос и мръсотия бяхме лежали в безсъзнание дълги часове.
II
Първата ми работа, щом се събудих, беше да се обърна към Амелия, която лежеше свита напречно до мен. Раната на главата й беше спряла да кърви от само себе си, но Амелия изглеждаше ужасно; лицето, косата и дрехите й лепнеха от съсирената по тях кръв. Беше съвсем отпусната, а дишането й така леко, че в първия миг реших че е умряла; обзет от паника, я разтърсих за раменете и я ударих няколко пъти по бузите и чак тогава тя отвори очи.
Лежахме в неголяма локва вода, събрала се на пода от пробитата над нас тръба. От допира с металния корпус водата също се беше затоплила, но тази, която продължаваше да изтича от дупката в тръбата, беше все така хладка. Намерих чантата на Амелия и извадих две от нейните кърпи. Навлажних ги и измих лицето и ръцете й, а раната внимателно попих. Доколкото можах да видя, на черепа й нямаше фрактура, но на челото, точно под линията на косата, зееше дълбока рана.
Докато бършех ръцете и лицето й, тя нищо не каза и сякаш не усещаше болка, дръпна се само когато попивах раната.
— Трябва да те преместя в по-удобно положение — й казах нежно.
Амелия само улови ръката ми и я стисна предано.
— Можеш ли да говориш?
Тя кимна и каза:
— Едуард, обичам те.
Целунах я и тя ме задържа в прегръдките си. Въпреки окаяното ни положение усетих, че от плещите ми се смъква огромен товар; напрежението от полета беше изчезнало.
— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да се движиш? — попитах аз.
— Мисля, че да. Само малко съм несигурна.
— Ще те придържам.
Изправих се пръв и въпреки виенето на свят успях да се задържа на краката си, като се придържах о счупените уреди, които сега висяха над главите ни, сетне протегнах ръка и помогнах на Амелия да се изправи. Тя беше по-несигурна от мен и като я обвих с ръка около кръста, се закатерихме по наклонения под на снаряда, за да намерим малко по-сухо и чисто място за сядане.
Едва тогава извадих часовника си и установих, че от момента на кацането са изминали цели девет часа. Какво ли бяха свършили чудовищата през времето, докато сме лежали в безсъзнание.