Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
Но какво?
Напрегна се. Иззад ъгъла на бараката се появи мъж в дебело арктическо яке. Отвори вратата на бараката, погледна вътре и я затвори отново. След това тръгна бавно по ръба на разчистения терен, търкаше ръкавиците си без пръсти една о друга, привел глава срещу вятъра и снеговалежа.
Тимер наблюдаваше внимателно. Мъжът не бе излязъл да изпуши една цигара на въздух. Той явно изпълняваше задълженията на постови.
Но защо да слагат охрана на една стара барака и на парче гола земя?
Пропълзя бавно напред, докато не стигна до друга пряспа. Сега вече се намираше много по-близо до бараката. Изчакваше неподвижен; мъжът се върна до вратата, потропа с крака, да се стопли, след това отново се отдалечи. Ако нямаше някой друг на пост в бараката, значи охранителят бе сам.
Тимер заобиколи пряспата и приближи сградата, държеше я между себе си и охранителя. Придържаше се плътно до земята, тъмнината и бурята го прикриваха, в кръга светлина попадаше само белият найлон на маскировъчния му костюм.
Преди да тръгне от „Алмиранте Рамирес“ командирът му бе казал да не поема ненужни рискове. Повтори го няколко пъти: „Бъдете внимателен, господин Тимер. Искам да се върнете цял и невредим“. Нямаше начин да разбере дали охранителят бе въоръжен, или не: трябваше да приеме, че е. Приведен в сянката на бараката, той бръкна в маскировъчния си костюм. Пръстите му се свиха около дръжката на ножа, извади го от ножницата, за да се убеди, че не бе замръзнал в нея. Събу едната ръкавица и попипа лезвието: ледено студено и остро като бръснач. Великолепно. „Да, ми команданте — помисли си той — ще бъда много, много предпазлив.“ Стисна здраво ножа, като пренебрегна студа, който захапа пръстите му. Искаше острието да е достатъчно топло, за да се вреже в плътта безпрепятствено, да не е замръзнало.
Изчака бурята да се засили още. Вятърът връхлиташе голите стени на бараката, ревеше и виеше. Свали качулката, за да чува по-добре и тогава ги чу отново: тихото свистене и хрущене на стъпки, които приближаваха в непрогледния сняг.
Иззад ъгъла на бараката се появи неясна сянка, едва видима на мъждивото осветление. С приближаването й Тимер притисна гръб към бараката. Чу шум от дишане, потупването на ръкавиците по якето — мъжът се опитваше да се постопли.
Тимер се завъртя иззад ъгъла и замахна ниско с крак. Фигурата падна по лице в снега. В следващия миг Тимер вече бе върху него, забил коляно в гърба му — изтегли мъжа в сянката, като изви главата му назад. Ножът проблясна и се вряза дълбоко в гърлото на мъжа. Тимер усети как острието опря о шийните прешлени. Чу се тихо клокочене, след това рукна фонтан кръв. Той продължи да държи главата на мъжа назад и остави животът му да изтече докрай върху снега. След това охлаби хватката си и пусна тялото напред.
Обърна го по гръб, за да види лицето му. Беше бял, не беше местисото, за когото команданте го бе предупредил да внимава. Бързо потупа джобовете му, намери преносимата радиостанция и малък полуавтоматичен пистолет. Мушна ги в джобовете си, след това скри трупа в близката пряспа, засипа го със сняг и го заравни. Избърса ножа си в снега и внимателно зарина окървавената топка сняг. Това, че бе видял само един охранител, не означаваше, че нямаше и друг.
Заобиколи бараката изотзад и като се придържаше извън светлината, запълзя по ръба на разчистения терен, следвайки пътя на охранителя. Беше прелюбопитно: тук нямаше нищо друго, освен сняг. Пристъпи отново напред, но земята изведнъж поддаде под едната му снегоходка и той се изкатери изненадан назад. Отпусна се на четири крака и внимателно изследва мястото: усети нещо странно под тънката снежна покривка. Не беше земя, не беше и пукнатина; беше кухина в земята, покрита с някаква материя, опъната здраво с метални разпорки.
Тимер предпазливо се върна обратно до сянката на бараката. Преди да продължи с проучването си трябваше да се увери, че вътре не го очакваха някакви изненади. Пропълзя с изваден нож към предната й стена, открехна леко вратата и надникна вътре. Беше празна. Мушна се вътре и затвори вратата зад себе си. Извади малко фенерче и се огледа наоколо. Лъчът освети само бъчонки, пълни с гвоздеи.
Защо ще слагат охрана пред безполезна, празна барака?
След това забеляза нещо. Бързо угаси фенерчето. Слаба светлинка идеше изпод ръба на стоманена плоча под една от бъчонките.
Тимер я премести и пред него се откри входен люк от стегнат в колани метал. Клекна до него и се заслуша напрегнато. След това хвана люка и го повдигна внимателно.
След часовете на изчакване и наблюдаване в зимната нощ, флуоресцентната светлина, която нахлу отдолу, бе заслепяваща. Затвори отново капака и клекна замислен в мрака. След това събу снегоходките си, скри ги в далечния ъгъл на бараката, отвори отново люка и изчака малко, за да свикнат очите му. После се спусна по стълбата с нож в ръка.