Рицарят
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рицарят». Краткое содержание книги:
— Проклет кучи син!
— Гейбриъл, не бива веднага да си правиш прибързани заключения. Само си помисли, първото нещастие се случи в Дяволска мъгла още преди дори да разберем, че Нийл е жив. И Алис бе тази, която ме заведе долу в подземията, а не Нийл.
— Значи има някаква връзка между Алис и Бакстър — заключи Гейбриъл с диво задоволство. — И всичко, което се иска сега, е да разбера каква е тя.
— Милорд, наистина не виждам основания да си правим веднага извода, че има някаква връзка — побърза да каже Фийби. — Интересът на Нийл към книгата е от чисто сантиментално естество.
— Бакстър е сантиментален колкото една акула.
Фийби стисна устни.
— Каквото и да мислиш за него, факт е, че той няма никаква причина да иска да ми навреди.
— Той има причини да иска да навреди на мен и е достатъчно хитър, за да разбере, че може да те използва за тази цел.
— Но не можеш да докажеш нищо, Гейбриъл!
— Ще открия връзката между Алис и Бакстър. И когато го сторя, ще имам доказателства.
— Гейбриъл, ти си направо вманиачен да представяш Нийл като пълен злодей. Направо ме плашиш.
Гейбриъл се опита да озапти гнева и притеснението си.
— Прости ми, скъпа. Не исках да те тревожа — той протегна ръце и я вдигна в прегръдките си. После я постави да стъпи до леглото и отметна завивките. — Нека поспим поне малко. Сутринта ще изпратя Стинтън да търси тайнствената Алис.
— Ами аз? — попита Фийби, докато послушно се мушваше в леглото. — Мислех, че си решил да изпратиш Стинтън да ме следи.
— Но той не може да бъде на две места едновременно.
Очите на Фийби блеснаха от задоволство.
— Това означава ли, че в крайна сметка си решил да ми се довериш? Вече не мислиш, че трябва някой да ме наглежда, нали?
— Означава — рече Гейбриъл и духна свещта, после се мушна до нея в леглото, — че няма да има нужда някой да те следи, защото утре няма да излизаш никъде.
Тя застина, а очите й се разшириха в мрака.
— Не може да говориш сериозно, милорд. За утре съм поела ангажименти. Трябва да посетя сестра си.
— Сестра ти може да дойде да те посети тук — Гейбриъл я прегърна. — Няма да излизаш никъде, докато не уредим този въпрос.
— Ама съвсем никъде ли? Гейбриъл, не можеш да ми сториш това!
— Мога и ще го сторя. Разбирам, че мисълта за послушание спрямо когото и да е, да не говорим за твоя горкичък съпруг, ти е съвсем чужда. Но в този случай съм твърдо решен да се погрижа да спазиш нарежданията ми.
Гейбриъл почувства как цялото й тяло се стегна в отговор на думите му. Опита се да посмекчи тона си, да я накара да разбере.
— Съжалявам, скъпа, но не мога да си позволя да рискувам. Трябва да стоиш тук, в къщата, освен когато аз съм свободен, за да те придружавам или пък когато Стинтън е на разположение.
Фийби се опита да се измъкне от ръцете му и да седне в леглото.
— Милорд, отказвам да бъда държана като затворничка в собствения си дом!
Гейбриъл я притисна към леглото и се настани върху нея. Тя ядосано се съпротивляваше, докато най-сетне той преметна крака си върху бедрата й и хвана гневното й личице в ръцете си.
— Стой мирна, Фийби — нежно рече той. — Тук не става въпрос за някакво вълнуващо приключение. Положението е действително много опасно. И ти ще ме слушаш.
— Защо трябва да те слушам?
— Защото съм твой съпруг. И защото знам много повече от теб за подобни ситуации.
Тя срещна погледа му, а в очите й гореше предизвикателно непокорство, сякаш се опитваше да изпробва силата на волята му. Той не каза нищо, но мислено се молеше да успее да я покори.
Битката за надмощие продължи още само няколко секунди, след което всичко приключи, Фийби се отпусна под него и Гейбриъл разбра, че е победил. Поне засега. Изпита огромно облекчение.
— Милорд, понякога брачният живот ми се струва направо вбесяващо непоносим — рече Фийби.
— Знам — прошепна Гейбриъл.
Фактът, че трябва да се примири, я кара да се чувства много нещастна, осъзна Гейбриъл. Лунната светлина, която струеше през прозореца, разкриваше тъжното недоволство в очите й.
Внезапно той си спомни първия път, когато бе видял лицето й, огряно от лунна светлина. В онази нощ на пустия път в Съсекс той бе повдигнал булото й, беше зърнал изненаданото й, непокорно лице и веднага бе разбрал, че я желае. Нещо дълбоко в душата му бе подсказало, че няма да се спре пред нищо, за да я направи своя.
Audeo. Дръзвам.
И сега тя му принадлежеше. Но бе толкова уязвима, толкова импулсивна. Трябваше да я пази, защото знаеше, че не би могла да се пази сама.