Рицарят

— Не за пръв път ме наричаш страхливец — тихо каза Гейбриъл. — Но за късмет, не се обиждам толкова лесно. Някои мъже биха приели подобна забележка доста остро. Особено ако идва от съпругата им.

— О, нима? Е, нека ти кажа нещо, Гейбриъл. За щастие аз съм не по-малко твърдоглава от теб. Все още вярвам, че някъде дълбоко в себе си ме обичаш. Мисля, че те е страх да си го признаеш и точно затова те наричам страхливец.

— Е, разбира се, и ти имаш право на мнение.

— Върви по дяволите, Гейбриъл — Фийби тупна е крак от безсилна ярост. — Понякога си отвратителен!

Тя се врътна и изтича през свързващата врата обратно в тъмната си спалня.

Вече в безопасност от другата страна, тя блъсна вратата и започна да кръстосва стаята си. Проклет да е! Щеше да я подлуди с ината си да не признае нежните си чувства. А тя знаеше, че той изпитва нещо. Не искаше да повярва, че се е лъгала толкова жестоко за него.

Мисълта, че през всичките тези години може и да се е лъгала за Гейбриъл, беше толкова ужасна, че дори не искаше да я допусне в съзнанието си. Тя вече бе омъжена за него. Бъдещето й бе неразривно свързано с този човек. Трябваше да открие начин да събуди благородния, идеалистичен рицар, който знаеше, че се крие под циничната външна обвивка.

Но пък да беснее пред него и да го нарича страхливец в лицето може би не бе най-многообещаващият начин да се справи с тази трудна задача.

Точно тогава нещо влетя през отворения прозорец съвсем безшумно, Фийби не разбра, че нещо е било хвърлено от улицата отдолу, докато не чу леко тупване на леглото й.

Стресната, тя се извърна и застина, взирайки се в сенките на стаята. Нещото се бе търколило до ръба на леглото й. Отначало тя не успя да различи нищо. И само се молеше да не е било прилеп.

И само след миг последва приглушено, злокобно пращене. Ненадейно избухнаха оранжеви пламъци. Бяха странно тихи, докато лакомо поглъщаха дантелите по покривката на леглото.

След броени минути огънят щеше да обхване цялото легло.

Фийби успя да се пребори с изненадата и слисването, които я бяха сковали в бездействие. Тя се втурна през стаята и грабна каната, която се намираше до умивалника.

— Гейбриъл! — изпищя тя, като плисна водата от каната върху пламъците.

Вратата мигновено се отвори с трясък.

— Какво, по дяволите…? — той веднага зърна подскачащите пламъци. — Вземи каната от моята спалня и веднага събуди прислугата. Бързо, Фийби!

Фийби се втурна в другата спалня, грабна каната и избърза обратно. Гейбриъл вече бе свалил горящата покривка и сега гасеше пламъците, като ги завиваше и задушаваше с дебелата тъкан.

Фийби му подаде каната и излетя от стаята, за да събуди прислугата.