Францисканският заговор

— Ангелосът вече трябваше да е ударил — прошепна той.

Явно времето и за него тече бавно, рече си Амата. Макар че небето щеше да остане черно още известно време, всеки удар на сърцето й сякаш потъваше във вечността.

Конрад изведнъж пророни нещо, което тя не чу, затова изви врат да погледне през рамо. Откъм „Виа Сан Паоло“, точно оттам, откъдето бяха дошли те, приближаваха два фенера — право към тях.

След още няколко стъпки тя успя да различи силуетите на монасите, които ги носеха. Внезапно й се припишка. Страхът сви стомаха й на топка и разбърка вътрешностите й.

— Чакай тук — прошепна Конрад и остави на земята вързопа с храна, приготвен за пътуването им от готвачката на дона Джакома. — Бъди готова да тръгнеш веднага щом портата се отвори. Аз ще те настигна по пътя.

Преди тя да успее да му отговори, той се изправи и закрачи през площада с все по-бърза крачка, докато накрая, пред входа на базиликата, почти тичаше. Какво ли е намислил? Фенерите го последваха. Амата остана втренчена в тъмната стена на базиликата, с надеждата да мерне Конрад да излиза през друга врата, както бе сторила самата тя в деня, когато отиде да донесе ръкописите от „Сан Дамиано“.

Спътникът й изчезна, преди тя да е успяла да сподели с него мисълта, която й се въртеше в главата. Беше се опитала да отвори дума по-рано, но той се боеше не само да говори, ами дори и да шепне, за да не би по някакъв начин да издадат скривалището си. Реши да чака, докато излязат от града, а ето че сега той изчезна.

Вече си беше изрепетирала речта наум — при това повече от веднъж. С две думи, искаше да му каже следното: дали би й позволил, след като занесе ръкописите в манастира на кларисите, да го настигне в планината? Животът й при дона Джакома бе най-хубавото нещо, което й се беше случило, откак Симоне дела Рока я изтръгна насила от Колдимецо, но въпреки това тя имаше нужда да разполага изцяло със себе си. И макар да знаеше, че няма да успее да изрече точно тези думи, чувствата й към Конрад също бяха укрепнали. Никога досега не бе срещала мъж, който в такава степен да й мисли доброто — въпреки че той не умееше за го изрази по особено мил начин, — като при това не иска нищо в замяна. Още помнеше мекотата на устните му, когато докоснаха челото й на планинския сипей. „Да се разделим с целувка, защото смъртта може би ме дебне.“ В момента Амата имаше нужда точно от такава целувка. Знаеше, че не може да очаква от него нещо повече от приятелство. Но тя притежаваше неприсъща нему находчивост. Само веднъж да се научи да оцелява в планината и ще му бъде от голяма помощ. Дори би могла да го отмени в домашните задължения, та той да има възможност да прекарва повече време в съзерцание. Ще си построи собствена колиба встрани от неговата и ще си живеят хем заедно, хем разделени — като двама свети отшелници, а той ще й бъде духовен наставник.