Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Имате достатъчно бензин, за да стигнете до Шкодра — каза мъжът, като посочи десния автомобил. — Вътре има и карта. И няколко пешкира. — Той се усмихна. — Да не кажете, че сте си дали парите напразно. — Обърна се и викна през рамо: — И не се тревожете. На югославската граница няма да има никакви проблеми за колата.
Мендравич запали двигателя и колата забуксува. Дъждът барабанеше с трескава скорост по покрива. Пиърс бе оставил раницата между двамата и сега използваше повечето от „пешкирите“ — раздърпани малки кърпи на преклонна възраст, — за да се подсуши и да избърше предното стъкло, което бързо се запоти. Мендравич успя да подкара и скоро поеха по нещо, подобно на път.
Мендравич свали малко прозореца, за да спре изпотяването на стъклата, и викна на Пиърс.
— Е, от кого все пак бягаме?
Доста труден въпрос. Пиърс все още не можеше да си обясни странната липса на агресивност на мъжа малко преди Мендравич да се намеси. Никаква заплаха. Никакво…
— Какво ще кажеш за Службата по сигурността на Ватикана? — Натискаше копчетата на таблото, за да пусне повече въздух за предното стъкло.
— Какво?
— Трябва да се обадя по телефона, за да се уверя — отвърна Пиърс. Копчетата очевидно не вършеха никаква работа. — Е, ако минем покрай „Макдоналдс“ някъде тук наоколо, дай да спрем да се подсилим.
— Не си падам по бързото хранене — каза Мендравич, бръкна в джоба си и извади мъничък клетъчен телефон. — Може би трябваше да се спазарим за един от онези натовски камиони при портала. Дори за два. — Той отвори апарата и натисна няколко бутона. — От време на време се закачам за спътниците на НАТО. — Подаде телефона на Пиърс. — Просто набери номера.
Пиърс знаеше, че не трябва да се изненадва. Измъкна една хартийка от джоба си и докато набираше, попита:
— Между другото как разбра, че съм в онази палатка?
Мендравич се засмя.
— Следващия път си дръж пръстите зад платнището, не отвън.
Включи се телефонният секретар на Аниели. Пътуване до Париж. Изследователска работа. Щяла да се върне другата седмица.
— Обажда се Иън Пиърс…
Някой изключи телефонния секретар и се чу глас:
— Намерихте ли „Ходопория“?
— Искам да говоря с професор Аниели. — Пиърс не познаваше гласа.
— „Ходопория“ у вас ли е?
Пиърс не отговори. Минаха няколко секунди и въпросът бе повторен. После се чу гласът на Аниели, уморен, очевидно уплашен.
— Намерихте ли каквото ви искат?
— Благодаря на Бога — каза Пиърс. — Добре ли сте?
— Била съм и по-добре. Искат да знаят дали пергаментът е у вас.
— Ще го намеря. Скоро. Но те…
— Колко скоро, отче? — отново се чу мъжкият глас.
— Дайте й телефона. — Този път предпочетоха да не му отговарят. — Ще ми отнеме повече време, ако пращате хора по петите ми.
Последва кратка пауза. После се чу:
— Какво искате да кажете?
— Четирима мъже дойдоха в Кукеш — отвърна Пиърс. — Нямах време да ги попитам кои са.
Пак пауза. После звук от приглушен разговор. И като че ли набираха друг телефон. След минута мъжът заговори отново.
— Опишете мъжете.
Гласът му издаваше много. Хората в Рим знаеха за одевешните му нападатели толкова, колкото и той. Те не бяха изпращали никого.
Без надутост. Без заплаха. Това не беше Ватиканът.
Въпросът оставаше: откъде идваха? И кой ги бе изпратил?
— Опишете ги — чу се пак.
Пиърс изчака, после каза:
— Искам професорката да е в безопасност. — Затвори телефона и го подаде на Мендравич.
— Е? — попита той.
— Лошо — каза Пиърс.
Към седем лимузината върна Лудовизи на улица „Кондоти“. Стъпките му бяха несигурни — за околните сигурно приличаше на човек, прекалил с виното. Лудовизи не забелязваше нищо и слепешком си проправяше път през тълпата; шуртенето на водата във фонтана му подейства като желано успокоение. Той седна на ръба му. Гледаше бълбукащата вода и се опитваше да разсее мъглата от главата си, за да си припомни последните три часа.
Доколкото си спомняше, вечерта бе започнала с мълчание. Клайст не отговаряше на въпросите му. Не беше ясно накъде пътуват — прозорците бяха затъмнени. Само скоростта на колата — твърде бърза за градските улици — показваше, че се отдалечават от центъра. Някъде в покрайнините на града. Може би към някаква вила. Накрая Клайст му бе предложил питие — в колата или във вилата — не можеше да си спомни. Коняк или скоч, това вече нямаше значение. Веднага след това главата му се бе замаяла. Спомняше си нещо като подземен гараж, после някаква доста голяма библиотека.