Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
— Идвал ли си тук друг път?
— Често.
— Всички говорят на китайски.
— Ние с теб говорим на английски.
— Но само ние с теб.
— Мисля, че другите са китайци.
— Голям умник си.
— Благодаря.
Приближи се сервитьорката, но не я познавах. Изглеждаше дружелюбна, усмихваше се и ни съобщи, че кухнята все още работела. Поръчах дим сум и скоч.
— Какво е дим сум? — попита Кейт. — Но ми отговори честно.
— Нещо като… предястия. Хлебчета с пълнеж. Много вървят със скоч.
Тя отново се огледа.
— Екзотично е.
— Те не смятат така.
Понякога се чувствам тук като истинска селянка.
— Откога си в Ню Йорк?
— От осем месеца.
Донесоха ни уискито, ние продължихме да бъбрим, последваха нови чаши и започнах да се прозявам. Пристигнаха чиниите с дим сум и Кейт като че ли го хареса. След третата чаша очите ми се премрежиха. Тя изглеждаше абсолютно бодра.
Помолих сервитьорката да ни повика такси и платих сметката.
Излязохме на Пел Стрийт и студеният въздух ми подейства добре.
Кат чакахме таксито, аз я попитах:
— Къде живееш?
— На Източна осемдесет и шеста улица.
— Това би трябвало да е хубав квартал.
— Чудесен е.
— Наех апартамента на предшественика си. Той замина за Далас. Чуваме се по телефона. Казва, че Ню Йорк му липсвал, но бил щастлив.
— И Ню Йорк е щастлив, че той е в Далас.
Кейт се засмя.
— Забавен си. Джордж ми каза, че си имал голяма нюйоркска уста.
— Всъщност имам устата на майка си.
Таксито пристигна и се качихме. Казах на шофьора:
— Първо карай към… Източна осемдесет и шеста.
Кейт даде адреса и потеглихме из уличките на китайския квартал, после продължихме по Бауъри.
Пътувахме предимно в мълчание и след двайсет минути стигнахме пред жилището на Кейт, модерен блок с портиер. Даже апартаментът й да бе малък, пак й излизаше доста скъпичко, въпреки командировъчните. Но опитът ми показваше, че белите момичета от провинцията избират хубави сгради в хубави квартали и компенсират цената с икономии на храна и дрехи.
Слязохме на тротоара.
— Искаш ли да влезеш? — попита тя.
Нюйоркчаните казват да се „качиш“, хората от провинцията — да „влезеш“. Във всеки случай, сърцето ми схвана значението на думите й и се разтуптя. И преди бях стигал дотук. Погледнах я.
— Може ли да го отложим?
— Естествено. — Кейт се усмихна. — Тогава до утре в пет.
— Може би малко след пет. Например осем.
Тя пак се усмихна.
— Лека нощ. — После се обърна и портиерът й отвори вратата.
Изчаках я да влезе във фоайето и се качих обратно в таксито.
— Източна седемдесет и втора улица.
Шофьорът, мъж с тюрбан, каза на добър английски:
— Може да не е моя работа, но мисля, че госпожата искаше да я придружите.
— Нима?
— Да.
Докато пътувахме по Второ авеню, се зазяпах през прозореца. Странен ден. Утре щеше да е адски неприятно и напрегнато. Но пък можеше изобщо да няма утре, нито другиден. Поколебах се дали да е кажа на шофьора да обърне. Вместо това го попитах:
— Да не си джин? — Имах предвид тюрбана му.
Той се засмя.
— Да. А това е вълшебно килимче и имате право на три желания.
— Добре.
Казах трите си желания наум, но джинът рече:
— Трябва да ги изречете на глас, иначе няма да се изпълнят.
Е, щом трябваше.
— Световен мир, душевен мир и разбиране за женската природа.
— Първите две не са проблем — отново се засмя той. — Но ако някога се изпълни последното ви желание, обадете ми се.
Стигнахме до жилището ми и аз дадох щедър бакшиш на джина, който ме посъветва:
— Поканете я пак.
И потегли.
Кой знае защо, Алфред все още беше дежурен. Никога не мога да науча графика на тези портиери, той е по-странен дори от моя. Той ме поздрави.
— Добър вечер, господин Кори. Как прекарахте деня?
— Интересно, Алфред.
Качих се с асансьора на дванайсетия етаж, отворих вратата, влязох почти без да взимам предпазни мерки. Всъщност се надявах да ме ударят по главата като във филмите и да се свестя чак другия месец.
Не проверих телефонния секретар, а се съблякох и се проснах на леглото. Мислех си, че съм изтощен, но открих, че съм напрегнат като пружина на часовник.
Зазяпах се в тавана и се замислих за живота и смъртта, любовта и омразата, съдбата и шанса, страха и смелостта, и така нататък. Замислих се за Кейт и Тед, Джак и Джордж, за хората със сини костюми, за джина в бутилката и накрая за Ник Монти и Нанси Тейт, които щяха да ми липсват. И за Мег, дежурната, която не познавах, но която щеше да липсва на своето семейство и приятелите си. Замислих се за Асад Халил и се зачудих дали ще имам възможността да го пратя направо в ада.