Загадката на Уайвърн

Милдред Тарнли изсумтя след тази пророческа реч, вирна нос, приближи се до бюфета и подреди нещо там.

— Дните се скъсяват. Старите ми очи не могат да видят тук почти нищо без свещ — оплака се тя, когато се върна.

— Обаче си мисля, че много неща в къщата трябва да се оправят.

Том кимна в знак на съгласие, изправи се, протегна се и вдигна поглед към смрачаващото се небе.

— Гарваните се върнаха в горите на Каруел. Време е да заключваме и да пускаме резетата — обяви той. — Да, много нещо има за правене тук, обаче кой ще го свърши?

— Да, кой ще го свърши? — повтори старата Милдред.

— Ще ти кажа нещо, Том, има много неща… твърде много… повече, отколкото си мислиш… дето могат да го изкарат от гроба. Чух да разказват разни неща, много неща и доста шантави.

Когато тя замълча, в двора се чу тропот на конски копита и една висока фигура, повела кон, както често правеше Чарлс Феърфийлд, когато се връщаше у дома късно, надникна през прозореца. На тази смътна светлина човекът приличаше по стойка, по походка и доколкото можеше да види, дори в лицето, на покойния господар на Каруел Грейндж.

— Божичко! Кой е този? — възкликна госпожа Тарнли. Част от тази моментна тревога завладя и Том, който се смръщи жестоко на посетителя и стисна юмруци отстрани до тялото си.

Беше Хари Феърфийлд, който както става в даден момент и при дадено осветление, демонстрира семейна прилика, която досега не бе правила впечатление на познатите му.

— Това е мастър Хари. Тичай навън, Том, и поеми коня му.

Том излезе, а Хари Феърфийлд влезе. Огледа се наоколо. Не се усмихна весело и не кимна, нито пък пое колебливо протегнатата ръка на старата Милдред, както правеше обикновено. Нито пък се пошегува — невинаги желано и приятно — на мелодийката на песента:

Никой не се жени за мен,

никой не ме задиря.

Тъкмо обратното — все едно виждаше само стени и здрач и явно го бяха налегнали тежки мисли, както допускаше тя за призрака, за когото го бе взела.

— Как е Алис? Как е господарката ти? — рязко попита той. — Добре ли е?

— Боледува, сър — отвърна Милдред сухо.

— Кажи й, че съм тук, че трябва да й кажа нещо и да го обсъдим, а също и, че ще бъда възможно най-кратък. Кажи й, че щях да дойда и по-рано, но не успях, заради делото в съда в Уикфорд и защото трябваше да вечерям с един съсед в града. Освен това я предупреди, че сигурно още доста време няма да мога да дойда. Станала ли е?

— Не, сър, лекарят й нареди да не напуска леглото.

— И старата Крейн е там, нали?

— Да, сър. И Лили Доджър. Напоследък двете изобщо не ми помагат.

Хари се опита да види колко е часът, като се приближи с часовника си до притъмнелия прозорец.

— Предай й това и побързай, че времето лети — подкани я Хари.

Хари Феърфийлд остана в кухнята, докато старата Милдред предаде съобщението му, а тя се върна бързо и му каза, че Алис е седнала пред камината и го очаква.

Хари се качи по тъмните стълби. Не беше ходил горе от деня, в който се бе погрижил погребалният агент да свали ковчега на Чарли и за последен път бе зърнал потъмнялото му лице. Качи се, подпрял едната си ръка на парапета, а старата Милдред се плъзгаше пред него като сянка. Потропа на вратата — не на стаята, която преди им беше спалня и в която бе издъхнал горкият Чарлс Феърфийлд, а на вратата на съседната стая, която набързо бе пригодена с подръчните удобства, които лишените от изисканост обитатели на къщата бяха успели да осигурят — беше доста уютна и съвсем не потискаща.