Роуз Мадър

Отпред имаше три каменни стени, които не стигаха до таван, а се губеха в мрак. Бяха високи по около четири метра и тя не можеше да надзърне от другата страна. Те също излъчваха приглушено зелено сияние и Роузи нервно заоглежда четирите прохода, които се откриваха между тях. Кой да хване? Нейде в далечината бебето продължаваше да плаче… но звукът неумолимо глъхнеше. Като радио, чийто звук намалява постепенно, но равномерно.

— Плачи! — викна и потръпна от екота на собствения си глас.

— Ий!… ий!… ий!

Нищо. Четирите прохода — четирите входа към лабиринта — зееха безмълвно насреща й, като четири идентични рибешки усти, свити в слисана, възмутена гримаса. Малко по-навътре във втория проход отдясно забеляза тъмна купчина.

„Дяволски добре знаеш какво е това — рече си. — Четиринадесет години си слушала приказките на Норман и на Харли и на всичките им приятелчета, тъй че трябва да си доста плиткоумна, та да не различиш едно кравешко лайно.“

Тази мисъл и спомените, които нахлуха заедно с нея в съзнанието й — как всички онези мъже седят край масата в трапезарията, говорят за работа и пият бира, говорят за работа и пушат цигари, говорят за работа и разправят вицове за чернилки и латиноамериканци и мексиканци и после пак си говорят за работа — я ядосаха. Цял живот старателно се бе учила да потиска гнева си, но сега, напук на всичко, изцяло му се отдаде. Толкова е хубаво да си ядосан — да чувстваш каквото и да било друго, но само не и страх. Като малка умееше да надава ужасяващо пронизителен боен вик — такъв един силен, висок, неистов, от който стъклата се разтреперваха и очите па човек сякаш всеки миг щяха да се пръснат. На около десетгодишна възраст с големи усилия я бяха отучили от него, защото не подхождало на една дама да пищи така, а и защото тези звуци увреждали мозъка. Сега Роузи реши отново да го изпробва. Пое дълбоко, с цели гърди, влажния въздух, затвори очи и се опита да си припомни игрите на „Свали неприятелското знаме“ зад училището на Елм Стрийт или зад кръчмата „Червения пират“, или пък на „Тексаски рейнджъри“ в подобния на джунгла, потънал в храсталаци заден двор на Били Калхоуп. За миг й се стори, че едва ли не усеща успокоителния мирис на любимата си памучна фланела — онази, с която не се разделяше, докато дрехата не стана на парцал — отвори уста и нададе пронизителен вой, който накрая извиваше като тиролска песен.