Роуз Мадър
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #35
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Роуз Мадър». Краткое содержание книги:
За да оцелее, Роузи трябва да проникне във въображаемия свят на една картина и да се превърне в необикновената Роуз Мадър…
„Ей, маце! Айде да помърсуваме, негоднице!“
Гласът долетя откъм сухата яма в разронената пръст, където доскоро бе расло дървото. Коренът се плъзна по-нагоре и се обви около крака й още по-плътно.
„Айде да се потъркаляме по пода, Роузи. Как ти се струва? Ще ти бъда черният ратай, ще те схрускам като препечена филийка. Или предпочиташ да ми духаш спинозния…“
— Пусни ме — тихо отвърна Роузи и притисна омотаната си нощница към корена. Той веднага освободи крака й и падна на земята. Тя бързо заобиколи дървото и отново стъпи на пътеката. Дървесният израстък я бе притискал толкова силно, че бе оставил червена пръетеновидна следа на бедрото й, но тя бързо избледня. Роузи предположи, че е трябвало да се ужаси от случилото се току-що и може би нещо е искало да я ужаси. Ако е така, номерът не мина. Заключи, че за човек, живял четиринадесет години с Норман Даниълс, всичко това е евтино забавление — като къщата на духовете в някой лунапарк.
7
След пет минути пътеката свърши. Излизаше насред една съвършено кръгла просека, където растеше единственото живо нещо в цялата тази пустош. Това бе най-красивото дърво, което бе виждала през целия си живот — за няколко секунди дъхът й секна от почуда. Навремето в Обривил бе посещавала най-съвестно Методисткото детско неделно училище, и сега си припомни притчата за Адам и Ева в Едемската градина — каза си, че ако насред онази градина наистина е имало дърво на доброто и злото, то сигурно е изглеждало досущ като това пред очите й. То имаше гъста корона от продълговати, тесни, лъскави зелени листа, а клоните му бяха натежали от пурпурночервеникави плодове. Нападали плодове обграждаха дървото като тъмночервена преспа, на цвят досущ като късата дреха, с която бе облечена жената, чието лице Роузи не посмя да погледне. Много от тях все още бяха сочни и здрави — сигурно току-що отминалата буря ги бе обрулила. Но дори и онези, които на вид бяха вече доста поизгнили, изглеждаха иеустоимо сладки и тя примлясна доволно при мисълта да вдигне един плод и да впие зъби в него. Вкусът му сигурно ще е едновременно тръпчив и сладък, подобно на стрък ревен, откъснат в ранна утрин, или пък като малини, ден преди да са узрели съвсем. Докато се взираше в дървото, един плод се откъсна от приведения клон, тупна на земята и се разцепи — имаше месеста пурпурночервена сърцевина. По кожицата избиха ситни капчици сок, но семките се виждаха съвсем ясно.
Роузи пристъпи към дървото и спря. Продължаваше да се разкъсва между съзнателното убеждение, че всичко това е сън, и не по-малко настойчивото телесно усещане, че не може да е сън, че никой на земята не е сънувал толкова истински сън. Колебливо се обръщаше ту в полза на тезата, че е сън, ту против нея, като озадачената стрелка на компас в област с прекалено много природни залежи. Отляво до дървото се откриваше отвърстие, подобно на вход към подлез. Широки бели стъпала водеха надолу и се губеха в тъмнина. Над входа имаше перваз от алабастър, на който бе изписана една-единствена дума: „ЛАБИРИНТ“.
„Не, това е прекалено“ — рече си, но все пак се запъти към дървото. Даже и да сънува, няма много да й навреди, ако следва указанията — по този начин може би дори ще ускори идването иа момента, когато ще се събуди в своето легло и пипнешком ще се протегне към будилника, за да прекрати самодоволното му пищене, преди да й се пръсне главата. Как ще му се зарадва този път! Вече бе премръзнала, краката й бяха изцапани, току-що един корен се опитваше да я опипва, а някакво си каменно момченце — да я гледа влюбено; в свят, където всичко си е на мястото, то би било прекалено малко, за да знае, какво по дяволите, вижда. Но най-вече се опасяваше, че ако не се върне скоро в стаята си, като нищо ще пипне някоя настинка, може би дори бронхит. Така въпросът със срещата й в събота ще се реши от само себе си, а и няма да може да ходи на работа цяла седмица.
Без да осъзнава колко е абсурдно да вярва, че може да се разболее като последица от разходка насън, Роузи коленичи точно до плода. Огледа го внимателно, питайки се какъв ли е на вкус (със сигурност няма да прилича на онези в магазините), а после отгърна крайчето на нощницата си. Отпра го, за да има още едно парцалче — успехът надмина всичките й очаквания. Разстла го и започна да събира семки от земята, подреждайки ги грижливо върху парчето, в което смяташе да ги носи.
„Добра идея — отбеляза мислено, — но само да знаех за какво са ми.“
Пръстите й веднага изтръпнаха, сякаш бяха инжектирани с огромна доза упойка. Но пък уханието, което се разнасяше наоколо, бе наистина вълшебно. То бе упойващо, но не сладникаво, и я караше да си представя всичките онези пайове, торти и сладки, които излизаха изпод сръчните ръце иа баба й. Но й напомняше и още нещо, което се намираше на светлинни години от кухнята на баба й, с избелелия линолеум и репродукциите по стените — допира до тялото на Бил, докато се връщаха към „Кори Билдинг“.