Мисията Атлантида
- Автор: Гриниас Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Мисията Атлантида». Краткое содержание книги:
Серена си пое дълбоко дъх и стабилизира хеликоптера. Прегледа таблото за управление и прецени, че ако има късмет, наличното гориво ще бъде достатъчно, за да достигне радиообхвата на станцията „Макмърдо“ и да се приземи върху по-стабилна писта. Но сърце не й даде да продължи, без за последен път да се обърне назад. Огледа леда под краката си, преглъщайки сълзите си. Градът вече го нямаше, а нейното гориво свършваше.
Издигна се рязко нагоре към мрачното небе над бързо втвърдяващия се лед, молейки се за душата на Конрад Йейтс. После обърна хеликоптера по посока на станцията „Макмърдо“ на ледения шелф „Рос“ и отлетя.
38.
Точно в шест часа сутринта генерал-майор Лорънс Бейландър, суров новозеландец, поведе своя конвой от всъдеходи „Хаглунд“, приютили оръжейните инспектори на Антарктическата комисия на ООН, към процепа в леда.
Беше наясно, че силните навявания ще затруднят откриването на доказателства за американски ядрени опити. За регистриране на радиацията щяха да им бъдат необходими дозиметрични данни, термално сканиране и сеизмични проучвания. Точно толкова трудно щеше да бъде да намерят някакви заровени съоръжения. Очевидно без сондиране за проби от леда нямаше да минат. Само дето не разполагаха с достатъчно време.
Спасителният екип вече бе на ръба на силите си и Бейландър го знаеше. Беше изстискал максималното от тях. Запасите им бяха на привършване, а следователно — и времето. Май щеше да се наложи да изоставят тракторите и да се върнат обратно веднага, щом пристигне въздушната поддръжка. И което беше най-лошото, като изхождаше от международната ситуация и от наличния бюджет, повече никой никога нямаше да се завърне в тази ледена пустош. И вероятно единствената полза, която щеше да извлече от този замръзнал ад, бе мрачното задоволство, че ООН най-сетне ще имат достатъчно козове, за да притиснат американците.
Ала усещаше, че възможностите му да закове американците постепенно му се изплъзват. Изтощен и вбесен, той се канеше да се свърже по радиостанцията с базата, за да им съобщи за готовността на екипа му да обърнат, когато конвоят установи, че пътят пред тях е блокиран.
От леда пред тях се подаваше червен „Хаглунд“. Гъсеничните му колела бяха приклещени в цепнатината, но продължаваше да си стои все така изправен, макар и леко на една страна. Предната му кабина беше смачкана.
Генерал Бейландър изпсува и заповяда да спрат. После се наведе, за да стегне специално изработените си снежни обувки, и реши да не изключва двигателя на машината. Отвори вратата на кабината, скочи долу и тръгна с широки крачки напред през дълбокия до кръста сняг.
Огледа мрачно наклонения „Хаглунд“ и го обиколи. Вниманието му беше привлечено от нещо зад напуканото и замъглено стъкло. Приведе се, за да погледне по-добре. Вътре имаше някакво тяло. Замръзнал труп. Ако е американец, значи вече разполагаха с необходимото им доказателство. Бейландър се зарадва и се втурна към вратата на кабината.
Знаеше, че бравата ще бъде безполезна, но все пак реши да опита. Да, наистина беше замръзнала и не помръдваше. Извади металния крик, разби страничния прозорец и пропълзя вътре.
Мъжът лежеше напряко през кожените седалки. Бейландър го обърна. Тебеширено бялото лице очевидно някога бе принадлежало на относително млад и красив човек. В продължение на една дълга минута генералът седеше, загледан тъжно в призрачното привидение пред себе си, а после се приведе, за да провери за наличието на повърхностно дишане. Нямаше признаци на живот.
После се зае да разкопчава палтото на трупа, под което се откри униформа на член на Антарктическата комисия. „По дяволите! — помисли си генералът. — Очевидно е от нашите хора, от първия екип.“ Но не намери никакъв идентификационен номер.
Разгледа трупа, опитвайки се да определи времето на смъртта. Стигна до заключението, че ако се съди по факта, че едва сега е започнал да посинява, не е било много отдавна, вероятно преди не повече от двадесет и четири часа. Наистина забележително! Сигурно кабината е успяла да го защити от природните стихии, осигурявайки му живот, много по-дълъг, отколкото и самият той е очаквал. Бейландър си помисли тъжно, че последните часове на този мъж са били безмилостна смесица от полусъзнание, делириум и бавно изключване на жизненоважните органи. Със сигурност крайно неприятен начин да умреш.
Генералът дръпна дебелата си ръкавица и постави два пръста върху сънната артерия на човека. За негово изумление долови пулс — макар и изключително слаб, но все пак осезаем.