Мисията Атлантида
- Автор: Гриниас Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Мисията Атлантида». Краткое содержание книги:
Накрая стигна до края на шахтата и се хвана здраво за ръба. Пръстите й веднага изстинаха. Вятърът виеше бясно, а температурата спадаше точно толкова рязко, колкото и се бе повишила. Серена се изтегли нагоре, за да види какво става. Пред очите й се разкри гледка, която я накара да затаи дъх.
Цялата ледена купа, която доскоро обграждаше града, се сриваше върху него. Топящият се сняг се превръщаше в огромно езеро, което постепенно поглъщаше всички постройки, намиращи се на повече от километър под тях. Вече се виждаха единствено върховете на по-високите храмове и обелиски. А нивото на водата около пирамидата бързо се издигаше. Само след минути щеше да стигне до нея.
— О, не, Господи, моля те! — простена Серена и се обърна назад, оглеждайки се за Конрад.
Никаква следа от него. Обзета от паника, тя изкрещя:
— Конрад!
Никакъв отговор.
Серена присви очи и се загледа в притъмняващата шахта. Вътре нещо проблясваше. Беше вода, която пълзеше към нея. А Конрад не се виждаше никъде.
Конрад, който не беше в състояние повече да се задържи, се плъзна надолу в шахтата към звездната камера на П4, която вече бе пълна до тавана с вода. В отчаянието си да си поеме въздух, той започна да опипва каменния купол и за негова огромна изненада там се отвори друга шахта. Ала водата продължаваше да се надига, опитвайки се да го погълне завинаги.
Но после някаква нова тяга отдолу го дръпна здраво за краката и го смъкна по Голямата галерия, отвеждайки го в нещо като тръба. Неспособен повече да си задържи дъха, Конрад се отказа да се бори и се остави водата да изпълни дробовете му.
Вече потъваше в мрака на съзнанието си, когато почувства как тялото му се удря в каменна решетка. Най-неочаквано водата просто се изля отгоре му и се оттегли нататък в тръбата.
Напълно подгизнал и едва поемащ си дъх, той се хвана за решетката и с огромно усилие на волята се изправи. После се втурна надолу по тунела, опитвайки се да се ориентира, макар да си даваше сметка, че окончателно се е изгубил. Всичко по него го болеше, но той продължаваше да шляпа в дълбоката до глезените му вода, която бързо се надигаше. После чу зад себе си тътен.
Нямаше нужда да се обръща, за да разбере какво става. Просто се стегна и си пое дълбоко въздух. Водната стена се стовари върху него, пое го и го отнесе в по-малък тунел. Докато течението го подмяташе като играчка, той не издържа и се нагълта с вода.
Постара се да запази самообладание, но по едно време усети, че съзнанието му отново бавно и неусетно потъва в мрак. Не успя да се хване за нищо, затова просто се пусна. Мракът го обгърна и последното, което усети, е, че тунелът го засмуква. В следващия миг обаче дневната светлина го заслепи и той с изумление установи как, подобно на гейзер, водата избликва на петнадесетина метра нагоре. Приземи се тежко върху тресящата се земя, останал без въздух.
В продължение на няколко минути не успя да помръдне. Земята под тялото му го тресеше като люлка, а тътенът на стоварващите се в долината ледени планини бе оглушителен.
Усети покрай ухото си водна струйка, която го накара да си даде сметка, че няма къде да се скрие — независимо дали се намира горе или долу, всичко, което се намираше под три километра от ледената шапка на континента, скоро щеше да бъде погълнато и завинаги замразено. Изтръпнал от ужас, той си спомни за хората в леда, които бе зърнал по време на спускането си в П4, и веднага реши, че въобще не желае да споделя съдбата им.
С невероятно усилие на волята успя да се изправи на четири крака и да пропълзи през непрекъснато надигащата се около него вода. След няколко крачки почувства как температурата бързо спада, а ветровете се засилват. Потрепери от студ.
Забеляза някакво тяло, което се носеше към него, и това го накара да се забави за малко. Беше труп, вече подпухнал и посинял. Докато минаваше покрай него, Конрад разпозна лицето на полковник О’Дел от ледената база „Орион“. Ужасът, който се бе изписал по лицето на трупа, го накара да усили ход още повече.
Водата вече беше стигнала до коленето му, а купата от ледени скали около града бе започнала да се срива като консервна кутия под натиска на огромното налягане. Раненото рамо го болеше непоносимо. С помощта на здравата си ръка той се надигна и продължи напред. После във водата зърна някакво цветно петно.
Беше размазан червен „Хаглунд“ — останка от ледената база „Орион“. Макар и напълно безполезен за пътуване, кабината му все пак предлагаше някакво убежище и защита.
Внезапно земята се разтресе като желе и Конрад бе изхвърлен по лице. Вдигна глава точно навреме, за да види как към него лети петнадесетметрова стена от вода и лед. Зяпна от благоговение пред този невероятен природен спектакъл. Нямаше къде да се скрие от подобна природна сила. Разбра, че е настъпил и неговият час.