Бунтовници

– Това не са единствените причини, поради които хората правят нещо един за друг – казвам. – Понякога вършат такива неща, защото те обичат. Е, може би не точно теб, но…

Питър изсумтява презрително.

– Точно такива празни приказки може да се очакват от една ошашавена Дървена.

– Значи трябва да сме сигурни, че ни дължиш нещо – обажда се Тобиас, – иначе има опасност да хукнеш към някой с по-добра оферта.

– Аха – отвръща Питър. – Горе-долу така стоят нещата.

Поклащам глава – не мога да си представя как се живее по този начин. През цялото време да правиш сметки кой какво ти е дал и какво трябва да му дадеш в замяна, без да си способен на чувства като вярност, любов и опрощение. Едноок с нож в ръка, който дебне чие око да извади. Това не е живот. Това е някакво бледо подобие на живот. Чудя се откъде ли го е научил.

– Е, според теб кога можем да се махнем от тук? – нарушава мълчанието Питър.

– След два часа – отговаря Тобиас. – Трябва да отидем в сектора на Аскетите. Досега безкастовите и Безстрашните, които не са свързани със симулацията, би трябвало да са вече там.

– Страхотно – казва Питър.

Тобиас премята ръка през раменете ми. Опирам буза в рамото му и затварям очи, за да не се налага да гледам Питър. Знам, че още много остана недоизказано, макар да не съм сигурна какво точно, но тук не му е нито мястото, нито времето.

+ + +

Вървим по улици, които навремето смятах за свой дом. Разговорите около нас заглъхват и постепенно секват, в лицето и тялото ми се впиват погледи. Доколкото са чули – а няма как да не са чули, защото Джанийн е майстор в разпространяването на слухове – аз съм умряла преди по-малко от шест часа. Забелязвам, че някои от безкастовите, покрай които минавам, имат сини петна по кожата. Вече са готови за симулацията.

Сега, когато сме в безопасност, си давам сметка, че целите ми ходила са наранени от тичането по неравния паваж и от парчетата стъкло на счупените прозорци. Всяка стъпка е свързана с болка. Опитвам се да прехвърля вниманието си върху втренчените погледи, които ме съпътстват.

– Трис! – провиква се някой отпред. Вдигам глава и виждам Юрая и Кристина да сравняват револверите си на тротоара. Юрая хвърля своя в тревата и хуква към мен. Кристина тръгва след него, но по-бавно.

Юрая посяга към мен, но Тобиас слага ръка върху рамото му и го спира. Усещам прилив на благодарност. Точно сега не бих могла да понеса прегръдката на Юрая, неговите въпроси или почудата му.

– Тя много преживя – казва Тобиас. – Сега ѝ трябва само сън. Ще сме на номер трийсет и седем. Елате утре да се видим.

Юрая ме поглежда намръщено. Безстрашните обикновено нямат спирачки, а Юрая е Безстрашен до мозъка на костите. Но в същото време трябва да уважава преценката на Тобиас, затова само кимва и казва: „Дадено. До утре“.

Когато минавам покрай Кристина, тя протяга ръка и леко стисва рамото ми. Опитвам се да вървя изправена, но мускулите ми са като решетката на кафез и натискат раменете ми надолу. Втренчените погледи ме следват по улицата и бодат тила ми. Сякаш камък ми пада от гърба, когато Тобиас ме повежда по алеята на сива къща, собственост на Маркъс Итън.