Бунтовници

– За такъв дребосък като теб си доста тежичка, Дървената – промърморва той.

Той знае, че съм в съзнание. Знае.

Дочувам серия писукащи звуци и шум от плъзгане – отваря се някаква врата.

– Какво… – Гласът на Тобиас. Тобиас! – О, боже! О…

– Спести ми хленченето, става ли? – срязва го Питър. – Тя не е мъртва. Само е парализирана. Ще трае още минута. А сега се приготви да бягаме.

Нищо не разбирам.

Откъде Питър ще знае това?

– Дай аз да я нося – казва Тобиас.

– Не, ти стреляш по-добре от мен. Вземи пистолета. Аз ще я нося.

Чувам звука, с който пистолетът излиза от кобура. Тобиас прокарва ръка по челото ми. После и двамата хукват да тичат.

Отначало чувам само тропота на краката им, а главата ми болезнено се подмята нагоре-надолу. По ръцете и краката ми преминават тръпки. „Отляво!“, крещи Питър на Тобиас.

След това от дъното на коридора се разнася вик.

– Ей, какво…?!

После изстрел. И тишина.

Тичането продължава. Питър се провиква: „Отдясно!“, чувам още един изстрел, после пак. „Уха!“, промърморва той. „Чакай, спри тук!“

Изтръпването пълзи надолу по гръбнака ми. Отварям очи, когато Питър бута някаква врата. Той се втурва през прага и точно преди главата ми да се удари в рамката, аз протягам ръка и го спирам.

– Полека! – произнасям с усилие. Гърлото ми е схванато като първия път, когато ме инжектираха и едва си поемах въздух. Питър се обръща с рамо напред, за да ме пренесе през прага, после с ритник затваря вратата и ме пуска на пода.

Стаята е почти празна, само покрай едната стена са наредени празни контейнери за боклук, а на другата има квадратна метална врата, голяма, колкото през нея да мине контейнер.

– Трис – проронва Тобиас и се свлича на колене край мен. Лицето му е бледо, почти прежълтяло.

Толкова много неща имам да му казвам. Първото, което ми идва обаче, е: „Беатрис“.

Той слабо се засмива.

– Беатрис – поправя се и долепя устни до моите. Впивам пръсти в ризата му.

– Ей, отложете това за по-късно, ако не искате още сега да повърна върху вас!

– Къде сме? – питам.

– Това е камерата за горене на отпадъци – отвръща Питър, шляпвайки металната врата. – Изключих я. Тя ще ни изведе навън. А там гледай да се целиш без грешка, Фор, ако искаш да излезеш жив от сектора на Ерудитите.

– Не бери грижа за моята точност – избъбря Тобиас. И той като мен е бос.

Питър отваря вратата на пещта за смет.

– Трис, ти си първа.

Шахтата за смет е близо три стъпки широка и четири стъпки висока. Премятам единия си крак през ръба на отвора, после с помощта на Тобиас прехвърлям и втория. Стомахът ми се свива, когато се плъзгам в късата метална тръба. После в гърба ми се впиват няколко ролки, докато се търкалям върху тях.

Усещам мирис на огън и пепел, но не чувствам горещина. После политам и ръката ми се удря в метална стена, което ме кара да изохкам. Приземявам се тежко върху бетонен под и болката от удара минава като ток по пищялите ми.