Безумна луна

Хендрикс се изпъна на пети и падна повален назад от ударите на куршумите, които се забиваха в него. Не му остана време да трепне, камо ли да извика, и се стовари като отсечен дънер. Усетих, че земята потрепери, когато масивното му тяло я удари.

Марконе се опита да вдигне пушката си, но Уилсън и Харис се хвърлиха на гърба му и го повлякоха на земята, удряйки го с юмруци. Марконе се изви като змиорка и се изплъзна от тях, но Дентън се изпречи пред него и насочи пистолета си към лицето му.

— Достатъчно — каза той прегракнало. — Вкарайте ги всичките в ямата. Макфин ще пристигне всеки миг.

Възползвах се от този момент, за да се претърколя на ръце и колене и да се опитам да се измъкна незабелязано, но бях спрян веднага от голи, мускулести женски крака. Погледът ми се плъзна нагоре по тях, над полата и към един великолепен гол торс, запасан с вълчи колан, и след това към лицето, огряно от очи, в които не се забелязваше никакво чувство. Бен ми се усмихна, стъпи с крак върху раненото ми рамо и с едно садистично извъртане на глезена и ритник от мускулестия и крак предизвика ужасна болка в цялото ми тяло и аз се сгърчих в агония на земята.

Помня, че след това ме повлякоха по земята. Отминахме пръстена от борови дървета и си помислих, че всеки звук, предизвикан сред тях, ще бъде заглушен от клоните и игличките им, притъпен по-нататък от дърветата, заобикалящи имота, а също и от високата каменна стена. Изстрели например дори нямаше да се чуят извън имението. Това беше най-ясната ми мисъл, преди рамото ми отново да избухне в болки.

Следващото, което помня, беше, че бях изхвърлен грубо напред. Политнах право надолу, прегърнат от равнодушната сила на гравитацията, и след доста време, достатъчно да започна да си поемам дъх, цопнах във водата. Тя беше едва петнайсет-двайсет сантиметра дълбока и под нея имаше мека кал. Чу се лекото цопване на коженото ми палто и след това потънах във водния слой, а ръцете ми се плъзнаха и залепнаха в калта. Студената вода обгради лицето ми и за момент почувствах приятната и ласка по раненото ми рамо.

Някой ме хвана за яката, измъкна ме от водата и аз се стоварих на задника си. Нечии ръце ме подкрепиха и аз се озовах седнал, въпреки виещата ми се глава и болката в рамото, и можах да огледам кои са около мен.

Мърфи клекна на едно коляно във водата до мен и приглади мократа ми коса.

— Дрезден — каза тя. — Добре ли си?

Погледах наоколо. Намирах се на дъното на огромна яма, може би шест метра дълбока и поне два пъти по-широка. Дъното на ямата бе покрито с кална вода, вероятно от дъждовете, а луната оцветяваше в сребристо нейната повърхност. Точно над центъра на ямата, вероятно на дванайсет метра над нея, имаше квадратна дъсчена платформа с размери не повече от метър и половина на метър и половина. Тя висеше на въжета, опънати към окръжността от боровете, заобикалящи ямата. Виждах върховете им на фона на облаците и луната.

— Дрезден — попита отново Мърфи. — Добре ли си?

— Жив съм — казах аз. Примигнах към нея и добавих: — Мислех, че са те убили.