Безумна луна

Преглътнах и изстинах още повече. Дентън влагаше нещо зловещо в начина, по който произнасяше думите — прозаично, спокойно, рационално. В него нямаше никакви съмнения, макар че трябваше да е уплашен. Само глупаците и лудите демонстрират подобна увереност. А вече бях забелязал, че Дентън не е глупак.

Харис и Уилсън се появиха иззад дърветата, носейки нещо. Някой забулен, с вързани ръце и крака. Харис имаше нож в ръката си и го беше допрял до качулката, която приличаше на калъф за възглавница. Големите му уши и луничките не пасваха на арогантната компетентност, с която държеше ножа.

— Бъдете проклети — казах аз спокойно.

Дентън не отвърна нищо. Очите на Бен блестяха под лунната светлина и в тях имаше единствено сласт и жажда.

Двамата агенти донесоха пленника и Уилсън пусна краката му. Харис продължаваше да държи ножа, докато дебелият отиде да махне качулката, но аз вече бях видял превръзката на ръката.

Лицето на Мърфи беше бледо, а златистата и коса, обезцветена до сребърна от лунната светлина, падаше край очите и. Устата и беше залепена с плат или скоч-лента, в основата на едната ноздра се виждаше съсирена капка кръв, а над едното и око се червенееше драскотина. Тя примигна за момент, след което ритна Уилсън. Но краката и бяха вързани и това не беше достатъчно ефикасно, а когато Харис изръмжа и притисна ножа до гърлото и, тя спря да се съпротивлява. Сините и очи метнаха разярен поглед към Харис, след това към Уилсън. След това се спряха на мен и се разшириха.

— Убий ме, господин Дрезден — каза спокойно Дентън, — и Харис ще пререже гърлото на лейтенанта. Бен ще и вземе пистолета, а също и Уилсън. Най-вероятно ще те убият. След което ще убият тези вълци, които доведе, твоите съюзници. Но дори и да успееш да се справиш преди това с всички нас, Мърфи няма да е жива, а ти ще държиш оръжието, което е убило четирима агенти на ФБР.

— Мръсно копеле — казах аз. — Хладнокръвно копеле.

— Необходими жертви, господин Дрезден — каза Дентън, но това не беше вече спокойното изречение от преди. Звучеше пламенно, сякаш ръката на влюбен оформя думите. — Пусни пистолета си.

— Не — казах аз. — Няма. Той няма да посмее да убие още един полицай. Нали?

— Тогава Мърфи ще умре — каза Дентън. — Харис!

Раменете на червенокосия се издуха, а Мърфи се опита да изкрещи, въпреки запушената си уста. Аз извиках и насочих пистолета към Харис.

Рамото на Дентън се заби в корема ми, а юмрукът му ме прасна по носа така, че ми излязоха свитки. Пистолетът гръмна нанякъде, но Дентън вече се беше изплъзнал от ръката ми и ми нанесе още един удар по гърлото, който ме простря без дъх на земята.

Дентън се наведе и прибра пистолета.

— Трябваше да ме убиеш, когато имаше шанс, господин Дрезден, вместо да ми четеш морал. — Той го насочи към мен и видях, че устните му бавно се сгърчиха в гладна усмивка. — Красива луна имаме тази вечер — каза той. — Това ми напомня за една приказка. Как беше…

Опитах се да му кажа къде да си навре луната и приказката, но се чу само задушена въздишка. Не можех да се помръдна. Ужасно болеше.