Пророчеството Венеция

Томазо не проявява интерес към това:

– Не мога да я продам. Това е наследство от майка ми. Единственото, което ми е оставила. Писмо, плочката и малка дървена кутия – само това ми е останало като спомен от нея.

Ефран се намръщва. Такива емоционални привързаности не предвещават нищо добро за търговията. Той решава да използва най-убедителния си аргумент:

– Братко, ако успеем да продадем тази плочка, сигурен съм, че това ще донесе големи богатства за манастира и за теб самия. Това богатство може да се използва, за да увековечиш спомена за майка си за идните поколения, дълго след като си отидеш от този свят.

– Трябва да си вървя – заявява Томазо и обръща гръб на масата.

Ермано настоява:

– Братко, ще пазим тайна. Никой няма да узнае за нашето или за твоето участие. – Кимва към приятелката си. – Танина може да накара работодателя си да продаде плочката. Или пък баща ми може да я продаде в гетото. Макар че съм сигурен, че синьор Гатусо ще намери по-платежоспособен клиент.

Томазо въздъхва дълбоко:

– Синьори, благодарен съм ви за помощта – и на вас също, синьора. Ще се постарая по някакъв начин да ви възнаградя за усилията и добрината. Но наистина, не съм склонен да се разделя с този предмет.

– Може ли да видим плочката? Да се уверим, че е оригинална? – Ермано посочва няколко големи абзаца в една от книгите. – Има много истории за фалшификати и лъжлива собственост. Знам подробности, с чиято помощ можем да установим дали е автентична.

Томазо поглежда текста, но евреинът го закрива с ръка, като добавя:

– Има написани и разни глупости, братко. Но не бива да обръщаш внимание на всичко, което пише.

– Кажи ми какво пише – настоява Томазо, – или всичко приключва.

Ермано се споглежда с Ефран, после вдига ръце.

– Добре, както искаш. – Подава му книгата. – Според някои легенди плочките са били откраднати от един изключително зъл човек – убиец и изтезател, който ги използвал с окултни цели. – Изчаква Томазо да обърне страницата и продължава: – Това са другите две плочки. Едната изобразява прегърнати мъж и жена с детето им. Смята се, че това са гадателят, скулпторката и тяхното бебе. Другата изобразява демон. Но демонът не е от етруската митология или поне не са го познавали по онова време.

Поглежда Томазо и се питва дали да не спре тук, но монахът очевидно иска да знае всичко, което е известно.

– Легендата гласи, че този демон е Сатаната и че бебето е негов син, а не на гадателя. Плочките са известни като „Портите на Съдбата“ или „Портите на Ада“. Сигурно си забелязал, че змиите върху плочката, която е у теб...

Лицето на Томазо е пребледняло като платно. Изобщо не е подозирал подобно значение.

– Не може да бъде – прошепва.

– Братко, това са пълни глупости. Приказки на стари баби, които нямат по-полезно занимание от това да си фантазират. Не им обръщай внимание.

Томазо обаче знае, че не може да пренебрегне толкова лесно тази информация. Как може майка му да му завещае предмет с толкова зловеща история? Изведнъж му се приисква да остане сам. Той затваря книгата.