Изумрудената буря

Погледна към другия за потвърждение, но асистентът само сви рамене.

— Както и да е — рече Салдур, обръщайки се към Амилия. — Исках да зная как протича подготовката на сватбата. Остават само няколко месеца.

— Тъкмо изпращах поканите на писарите. Подредих ги по разстояние, така че най-далечните куриери ще поемат още в края на идната седмица.

— Отлично, а роклята?

— Кройката най-сетне е готова. Само чакаме материалът да пристигне от Колнора.

— А как е Модина?

— Отлично, отлично — излъга тя, усмихвайки се колкото се може по-убедително.

— Значи е понесла добре новините за предстоящото брачно блаженство?

— Модина приема всички новини по идентичен начин.

Салдур кимна доволен.

— Да, истина, истина…

Изглеждаше тъй мил и любезен, истински възрастен дядо. Лесно можеше да бъде подведена, ако лично не бе видяла вулкана, кипящ зад любезната обвивка. Той я извлече отново в реалността с въпроса:

— Какво си правила в северната кула снощи, мила?

Тя си прехапа езика тъкмо навреме, за да не отговори напълно откровено.

— Попаднах на двама пазачи, които носеха супа там посред нощ, което ми се стори странно, понеже…

— Понеже? — настоя Салдур.

— Понеже тази кула е празна. Е, като се изключи един серет, който изглежда пази празнотата. Знаете ли защо стои там? — попита тя, доволна от начина на отбиване на атаката, който същевременно подсилваше невинността й. Помисли дали да не изпърха с клепки, но реши да не преиграва. Все още не я бяха напуснали спомените как Салдур заповядва на пазача да я махне от очите му. Не знаеше какво бе означавала заповедта, но помнеше съжалението в очите на приближаващия се към нея войник.

— Естествено, че зная. Аз съм регент — зная всичко, което става.

— Въпросът е… супата беше прекалено много само за един рицар. И беше изчезнала с все тенджерата само за минути. Но след като знаете, предполагам това няма значение.

Салдур мълчаливо я изучаваше за миг. Изражението му бе изгубило познатото си снизхождение. Забеляза лек намек за уважение, оформящ се под свъсеното му чело.

— Разбирам — най-сетне отвърна той. Погледна през рамо към Нимбус, който се усмихваше, невинен като кученце. За свое раздразнение Амилия забеляза, че той пърхаше с мигли. Салдур не показа да е забелязал дивотиите му, сетне й напомни да постави един до друг херцогът и херцогинята Рочел до принца на Олбърн и излезе.

— Това беше зловещо — отбеляза Нимбус. — Надничаш в кулата и на сутринта Салдур вече знае?

Амилия обхождаше кабинета си, чиято големина й позволяваше само няколко крачки, ала беше по-добре от това да стои на едно място. Нимбус беше прав. В онази кула ставаше нещо странно, нещо, над което самият Салдур бдеше. Мъчеше се да измисли алтернативи, ала умът й непрестанно се връщаше към едно име — Дигън Гаунт.