Изумрудената буря
- Автор: Салливан Майкл Дж.
- Серия: Riyria Revelations #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-18-9
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изумрудената буря». Краткое содержание книги:
Задействан е злокобен план. Двама крадци се изправят насреща му.
Бившият наемник Ейдриън Блекуотър се отправя на пътешествие по море, за да открие изгубения Наследник на Новрон. Единствената му надежда: трябва да се изправи срещу безскрупулния и коварен Мерик Мариус. Страхувайки се, че този сблъсък ще бъде непосилен за приятеля му, Ройс Мелбърн се присъединява към стария си партньор за една последна мисия. Пътуването им ги отвежда сред океан измама и предателство, принуждавайки Ейдриън да се върне към минало, към което се е надявал никога повече да не се върне.
— Готово?
— Секунда, секунда — промърмори той. — Подранихте.
— Дежурим от зори — оплака се единият. — Това е последната ни задача. Честно, не зная защо си играеш толкова, Тинли.
— Това ми е работата, искам да я свърша качествено.
— Довери ми се, никой няма да се оплаче. Никого не го е грижа.
— Мен ме е — отвърна Ибис. Гласът му бе достатъчно остър, за да сложи край на темата.
Стражникът сви рамене и зачака.
— За кого е супата? — попита Амилия.
Войникът се поколеба.
— Не бива да говорим за това, милейди.
Другият го сръга грубовато.
— Тя е проклетата секретарка на императрицата.
Първият се изчерви.
— Простете, милейди. Просто регент Салдур може да е доста страшничък на моменти.
В главата си Амилия се съгласи с него, ала външно остана невъзмутима.
Приятелят му се плесна по челото и подбели очи.
— Брей! Ама ти си бил голям глупак, Джеймс. Простете му, милейди.
— Какво? — Джеймс изглеждаше объркан. — Какво съм казал?
— Току-що обиди регента и показа, че не уважаваш Нейно Благородие.
Лицето на Джеймс пребледня.
— Как се казваш? — обърна се тя към другия пазач.
— Хигълс, милейди — той преглътна и отново се поклони.
— Тогава защо ти не отговориш на въпроса ми?
— Носим супата в северната кула. Знаете, онази между кладенеца и конюшните.
— Колцина затворници са там?
Двамата се спогледаха.
— Никакви няма, милейди.
— Тогава за кого е супата?
Той сви рамене.
— Просто я оставяме на серетския рицар.
— Готово — обяви Ибис.
— Това ли е всичко, милейди? — попита Хигълс.
Тя кимна и двамата изчезнаха към градината, понесли котлето.
— Сега да спретнем нещичко и за теб — рече Ибис, обърсвайки ръце в престилката си.
— Моля? — попита Амилия, все още замислена за двамата пазачи. — Не, благодаря ти, Ибис — рече тя, изправяйки се. — Струва ми се, че има нещо да свърша.
Амилия болезнено усещаше липсата на наметало, докато крачеше из вътрешния двор. Дружелюбната есен с пъстри листа и ярки небеса се бе променила в сивия мраз на приближаващата зима. Полумесец надничаше иззад облаците, гледайки как Амилия пристъпва в зеленчуковата градина, понастоящем сведена до кафява гробница. Внимателно приближи кокошарника, внимавайки да не разбуди птиците. Нямаше нищо лошо в това да е навън, никакви правила не забраняваха разхождането из двора, ала в момента се чувстваше като престъпница.
Приклекна в бараката за дърва, тъкмо навреме, за да се скрие от връщащите се Джеймс и Хигълс. След няколко минути Амилия се измъкна, заобиколи кладенеца, влезе в северната кула — затворническата кула, както вече я наричаше.
Точно както бе казано, серетски рицар стоеше на пост. Бе облечен в черна броня с червения символ на строшена корона на гърдите, закрилият лицето му шлем бе украсен с червено перо. Изглежда не й обръщаше внимание, което бе странно, като се има предвид как всички пазачи вече се покланяха на Амилия. Серетът не каза нищо, когато тя пристъпи край него и пое по стълбите. Бе шокирана, че той не я спря.
Тя се заизкачва, периодично подминавайки килии. Никоя от вратите не бе заключена и тя надникна в някои от стаичките. По земята се въргаляше стара, изгнила слама. Тънки прозорчета допускаха едва няколко лунни лъча да влязат. Към стените и пода бяха прикрепени тежки вериги. В някои от килиите имаше табуретка и кофа, но повечето бяха празни. Амилия се чувстваше неприятно в тях — не само заради студа, а защото се страхуваше, че тя самата може един ден да се озове на подобно място.
Джеймс и Хигълс бяха прави. Кулата бе празна.
Тя слезе по стълбите обратно при серета.
— Извинявай, какво точно охраняваш? Тук няма никого.
Той не отговори.
— Къде отиде супата?
Серетът отново остана безмълвен. Тъй като не можеше да види очите му през забралото, мислейки, че е заспал прав, тя пристъпи към него. Рицарят се раздвижи, като змия сграбчи меча си и го изтегли отчасти със съскащ звук, отекнал заплашително в каменната кула.
Амилия се оттегли.