Криптата на флорентинеца

Внезапно на вратата се почуква. Преди да кажем и дума, тя се отваря.

— Детектив — казва някакъв друг полицай.

— Какво има.

— Искат да разговарят с вас.

— Кой?

Полицаят поглежда визитната картичка в ръката си.

— Декан от колежа.

Детектив Гуин остава да седи още една-две секунди, после става и тръгва към вратата.

След нейното излизане настава напрегната тишина. Чакам дълго, но тя не се връща. Накрая сядам в леглото и започвам да търся ризата си. До гуша ми е дошло от болници, а с контузената ръка и сам ще се справя. Искам да видя Чарли, искам да знам какво са казали на Пол. Якето ми виси на закачалката и аз предпазливо измествам тежестта си, за да стана от леглото.

Точно тогава дръжката на вратата се завърта и детектив Гуин отново пристига.

— Можеш да си вървиш — рязко казва тя. — От деканата ще те потърсят.

Чудя се какво ли е станало навън. Тя ми подава визитна картичка и ме поглежда втренчено.

— Но искам да си помислиш за онова, което казах, Том.

Кимвам.

Тя сякаш иска да добави още нещо, но прехапва език. Обръща се мълчаливо и излиза.

Преди вратата да се затвори докрай, нечия ръка я задържа. Настръхвам, очаквайки декана. Но този път виждам приятелско лице. Джил е пристигнал с дарове. В лявата си ръка носи точно каквото ми трябва — чисти дрехи.

— Добре ли си? — пита той.

— Да. Какво става?

— Обади ми се Уил Клей. От него разбрах всичко. Как ти е рамото?

— Добре е. Той каза ли нещо за Чарли?

— Малко.

— Добре ли е?

— По-добре, отколкото при постъпването. Има нещо странно в начина, по който го казва.

— Какво става? — питам аз.

— Нищо — казва Джил след дълго мълчание. — Ченгетата разпитаха ли те?

— Да. И Пол също. Видя ли го отвън?

— Да, в чакалнята. Ричард Къри е с него.

Надигам се от леглото.

— Тъй ли? Защо?

Джил свива рамене и оглежда болничната престилка.

— Да ти помогна ли?

— За какво?

— Да се облечеш.

Не знам дали се шегува.

— Мисля, че и сам ще се справя.

Той се усмихва, докато с усилие смъквам престилката.

— Хайде да видим как е Чарли — казвам аз. Вече се чувствам малко по-стабилен.

Но Джил почва да се колебае.

— Какво има?

По лицето му се изписва странно изражение — на притеснение и гняв едновременно.

— Снощи с него се сдърпахме здравата, Том.

— Знам.

— Не, след като вие с Пол излязохте. Наговорих му неща, които не биваше да казвам.

Спомням си колко чиста бе стаята тази сутрин. Ето защо не е спал Чарли.

— Няма значение — казвам аз. — Да вървим при него.

— В момента той няма да иска да ме види.