Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна
- Автор: Юнассон Юнас, Юнасон Юнас
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Kolibri
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна». Краткое содержание книги:
– Леле – каза Аронсон. – Толкова много информация наведнъж. Само че човек може да бъде турчин и мюсюлманин едновременно, както и арабин и мюсюлманин.
– Значи, той е и турчин, и мюсюлманин? Още по-зле! Но моля ви, проучете го както трябва! Него и проклетото му семейство. Сигурно има сто роднини тук и всички живеят от помощи.
– Не са сто – отговори инспекторът. – Всъщност единственият му роднина е брат му...
В този момент една мисъл започна да се заражда в съзнанието на инспектора. Преди няколко седмици беше поръчал да проучат роднините на Алан Карлсон, Юлиус Юнсон и Бени Юнгберг. Тогава търсеха близка от женски пол с червена коса – сестра, братовчедка, дъщеря или внучка, – която живее в Смоланд. По това време все още не бяха идентифицирали Гунила Бьорклунд. Резултатите бяха оскъдни. Беше се появило едно-единствено име, което в онзи момент не изглеждаше да има връзка с разследването, но може би сега нещата се бяха променили. Бени Юнгберг имаше брат, който живееше близо до Фалшьопинг. Там ли се криеха? Мислите на инспектора бяха прекъснати от анонимния мъж, който попита:
– И къде се намира павилионът за хот-дог на брат му? Колко данъци плаща? Идват тук и убиват прекрасните ни шведски младежи. Тази масова имиграция трябва да спре! Чуваш ли?
Аронсон отговори, че чува и благодари за обаждането, но в случая собственикът на павилиона за хот-дог се казвал Юнгберг и бил чистокръвен швед, което изключвало възможността да е турчин или арабин. Дали Юнгберг бил мюсюлманин, или не, Аронсон не можел да каже, а и не го интересувало.
Мъжът каза, че усеща заядлива нотка в лъжливия отговор на инспектора, както и че в него разпознава ясни знаци за социалдемократически уклон.
– Ние сме много и броят ни постоянно се увеличава – ще видиш на изборите следващата година – не преставаше анонимният.
Аронсон се опасяваше, че за последното той има право. Най-лошото, което уравновесените и осъзнати хора като инспектора можеха да направят, беше да кажат на някого като анонимния да върви по дяволите и да затворят телефона. Вместо това трябваше да дискутират въпроса.
При тази мисъл инспекторът каза на анонимния да върви по дяволите и затвори телефона.
Аронсон се обади на прокурор Ранелид, за да му съобщи, че рано на следващия ден възнамерява, с негово разрешение, да се насочи към Вестерйотланд, за да провери нова информация по случая със столетника и неговите приятели. (Аронсон не сметна за необходимо да споменава, че от няколко седмици знае за съществуването на брата на Бени Юнгберг). Ранелид му пожела успех и отново се въодушеви при мисълта, че щеше да успее да осъди обвиняем за предумишлено или непредумишлено убийство (или най-малкото за съучастие в едното или другото), въпреки че налице нямаше труп. Това щеше да е първият случай в криминалната история, когато щеше да е замесена повече от една жертва. Най-напред, разбира се, трябваше Алан и неговите съучастници да излязат на светло, но това беше просто въпрос на време. Аронсон сигурно щеше да ги намери още на следващия ден.
Беше почти пет следобед и прокурорът се приготвяше да си тръгва от работа, докато тихо си свирукаше и размишляваше. Трябваше ли да напише книга за случая? Най-голямата победа на справедливостта. Дали това заглавие беше подходящо? Или може би беше прекалено претенциозно? Голямата победа на справедливостта. Звучеше по-добре, и по-скромно. Прилягаше идеално на характера на автора.
Глава 20
1953–1968
Мао Дзъдун осигури на Алан и Херберт фалшиви английски паспорти (така и не стана ясно откъде ги беше намерил). Пътуването се осъществи със самолет от Шънян през Шанхай, Хонконг и Малайзия. Скоро след това двамата бегълци от ГУЛАГ седяха под чадър на белия плаж само на няколко метра от Индийския океан.
Нещата щяха да са просто идеални, ако добронамерената, но глупавичка сервитьорка не объркваше всичко. Каквото и да си поръчаха Алан и Херберт, получаваха нещо съвсем друго. Ако въобще получеха нещо, защото от време на време сервитьорката се губеше из плажа. За Алан чашата преля, когато си поръча водка с кола („повече водка, отколкото кола, моля“) и му бе сервиран „Писан Амбон“ – яркозелен бананов ликьор.
– Край – каза Алан, който бе решил се оплаче на управителя на хотела и да поиска друга сервитьорка.
– За нищо на света! – отсече Херберт. – Тя е просто прелестна!
Сервитьорката се казваше Ни Уаян Лакшми, беше на трийсет и две години и отдавна трябваше да е омъжена. Беше хубава, но произхождаше от обикновено семейство, нямаше никакви пари, а и всички знаеха, че е интелигентна като кодок – балийската дума за жаба. Затова Ни Уаян Лакшми беше останала сама, когато на острова момчетата избираха момичета и момичетата избираха момчета (ако въобще имаха право на избор).