13-те светини [bg]

Ахриман откри голяма част от всичко това много по-късно. Някога той знаеше само, че времето, което прекарва с леля Милдред, е най-щастливото време от детството му, а последният път — лятото, през което той навърши петнадесет години, бе моментът, който определи бъдещето му…

Ахриман отвори Кошницата и надникна вътре. Твърда коричка от стар хляб лежеше на дъното й. В легендата се казваше, че ако счупи коричката на две и извади едната половина, а после хване и отново счупи остатъка от коричката на две, и повтори това няколко пъти, би могъл да нахрани много хора. Това бе простичка магия, известна на повечето древни култури, въпреки че именно християните й бяха придали такова голямо значение, като пренебрегваха безчисления брой на споменаването й в историята на много народи.

Толкова много неща се случиха през онази година — годината, когато той навърши петнадесет.

Баща му почина — бързо, мирно, без суматоха, по същия начин, по който изживя целия си живот. Една нощ той просто отиде да си легне и не се събуди. Родителите му не спяха заедно — години наред спяха в отделни стаи — и понеже се случи събота, а това бе единствената сутрин през седмицата, когато баща му спеше до късно, смъртта му остана тайна до обяд. Ахриман откри, че вече едва си спомня лицето на баща си, а лицето на майка му бе като мрачна маска. За разлика от тях, лицето на любимата му леля бе ярко и ясно.

Всеки мъж запомня завинаги тази, с която е загубил девствеността си.

Той знаеше някак си, че това лято ще бъде по-различно. Усещаше леля си по различен начин. Не бе изпитвал това досега. Неочаквано взе да забелязва твърде оскъдните дрехи, които тя носеше, прилепналите кашмирени пуловери, муселинените и памучни блузи, които бяха почти прозрачни, а тъмните зърна на гърдите й се очертаваха под тънката материя.

Споменът му за онази съдбоносна сутрин и досега беше кристално ясен. Събуди се рано и застана до прозореца да погледа овощната градина, когато видя леля си да стои гола сред дърветата. Остатъци от ранната утринна мъгла се въртяха и усукваха около загорялата й плът, росата бе украсила с нанизи капчици кожата й и бе сплескала сребристата й коса върху главата. Тя стоеше изправена с лице на изток, ръцете й бяха вдигнати високо и в тях държеше нож с черна дръжка и къса палка. Носеше около врата си една връвчица с кожена торбичка. Той точно се извръщаше от прозореца, след като осъзна, че се е възбудил, когато Милдред се обърна към него и го погледна високомерно с блеснали очи. В този момент той разбра какво ще направи след малко и как то ще предопредели целия му живот занапред. Можеше да се обърне, да си легне в леглото, да издърпа одеялото над главата си и да забрави всичко, което видя, или да…