Черният манастир [bg]

— Да, от това пътуване всъщност няма особена полза — съгласи се Франк. — Обаче може да стане подходящ фон за нашата история — но не и за статията ни в „Л’Осерваторе Романо“.

— Дойдохме тук и за да разкажем за смъртта му на неговите роднини, на Ана, и да ги успокоим, че накрая сме били с него — напомни им Вивиан.

— Ватиканът ни е изпреварил със съобщението за неговата смърт — отбеляза Пърсел. — А каквото и друго да им разкажем, то може да влезе в противоречие с думите на ватиканските представители. Тъй че не се разпростирай нашироко, генерале, и давай по-оптимистично.

— Той беше в безсъзнание през повечето време — подсети я Меркадо.

— Лъжите само раждат нови лъжи — сопна му се тя.

— Когато си в Рим… — усмихна се Франк.

Донесоха виното и минералната вода, наред със сметка, написана върху дъска, и Хенри даде на собственика банкнота от петдесет хиляди лири и осведоми спътниците си:

— Тук се плаща на момента.

— Да, имаме съмнителен вид — отбеляза Пърсел.

Италианецът извади шепа дребни от джоба на престилката си и Меркадо ги взе с обяснението:

— Прекалено щедрият бакшиш е проява на лош вкус. — После остави няколко монети на масата.

— Бог да даде покой на душата на отец Джузепе Армано. — Хенри вдигна чашата си.

— За сан Джузепе — последва примера му Франк.

Меркадо обяви виното за поносимо, после каза:

— Канонизирането е извънредно бавна процедура и няма да приключи до края на живота ни.

— Е, поне на твоя живот, Хенри.

— Никой не знае колко време ни остава на този свят, Франк. — Меркадо кимна към „Сан Анселмо“. Мъже, жени и деца, всички в черно, се качваха по стълбището на черквата. Камбаните бавно биеха и звънът им отекваше над площада.

— Хайде да отидем на опелото — предложи Вивиан.

— Познаваш ли покойника? — полюбопитства Пърсел.

— Искам да видя черквата на отец Армано.

Пърсел и Меркадо се спогледаха.

— Добре — отвърна Хенри, влезе вътре да каже arrivederci на собственика и отново се присъедини към тях. — Тук човек не си тръгва, без да се е сбогувал.

— Впечатлен съм от познанията ти за селския етикет — похвали го Франк.

— Струва ми се, че бих могла да живея в Сицилия — каза Вивиан.

— Половината италианци в Америка са от Сицилия — осведоми я Пърсел. — Защото не са можели да живеят тук.

— Навярно през лятото.

Тръгнаха към храма и когато се заизкачваха по стълбището, тя покри главата си с шала.

„Сан Анселмо“ се оказа голяма черква и Франк си помисли, че е построена, когато Берини е било по-многолюдно село. Гредите и мертеците на островърхия покрив бяха открити, дебелите каменни стени бяха белосани. Разкошният олтар от полиран камък и позлатено дърво обаче изглеждаше неуместно в тази скромна обстановка, както и пищните витражи.