Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
— Факли! — каза някой близо до Гребер. — Невъзможно е да бъдат спасени. Те горят живи. Мръсотията, която изтича от бомбите, ги е обляла и изгаря всичко — кожа, мускули и кости.
— Нима не е възможно да ги изгасят?
— Трябва по един пожарогасител за всекиго и пак не зная дали ще бъде от полза. Тази дяволска работа унищожава всичко. А писъците?
— Щом не е възможно да ги спасят, по-добре ще е да им се тегли по един куршум в главата.
— Опитай се да видим и ще бъдеш обесен за убийство! Освен това, нима мислиш, че е лесно да се прицелиш в хора, които беснеят в кръг като безумни! Те тичат, а това именно им причинява най-голямата беда — превръща ги във факли. Вятърът, разбираш ли? Те тичат и правят вятър, а вятърът раздухва огъня и мигновено пламъците избухват.
Гребер погледна събеседника си. Под каската орбитите на очите му бяха хлътнали и представляваха две черни дупки. Много зъби липсваха в устата му.
— Искаш да кажеш, че би трябвало да не мърдат?
— Теоретично това би било по-добре. Да не мърдат или да се опитат да изгасят огъня с покривки или нещо подобно. Кой може обаче да има покривки под ръка? И да се сети за това? А и кой може да стои спокойно и да не мърда като гори?
— Никой… Какъв си ти всъщност? Пожарникар от противовъздушната?
— Съвсем не. Принадлежа към бригадата за събиране на трупове. И на ранени също, разбира се, когато намерим. А! Ето и колата иде! Най-после!
Гребер видя наистина измежду развалините да се приближава една каруца, теглена от сив кон.
— Стой, Густав! — извика човекът, с когото той разговаряше. — Невъзможно е да отидеш по-нататък. Ще ги донесем тук. Имаш ли носилки?
— Две.
Гребер тръгна след двамата мъже. Той забеляза мъртъвците зад една срутена стена. „Като в кланица — помисли си той. — Не, дори не и като в кланица. В кланицата всичко е в ред, животните са нарязани правилно, грижливо изкормени, насечени на късове и обезкървени.“ Тук телата бяха смачкани, разкъсани, опърлени и овъглени. Парцали от дрехи висяха още по тях: ръкав от вълнен пуловер, колан, крачол на панталон от каша, сутиен, металната част на който обгръщаше две почернели и окървавени гърди. Трупове на деца, убити всички заедно в някаква изба с лоши подпори, бяха нахвърляни на купчина в един ъгъл. Там имаше откъснати ръце, крака, смачкани глави с обелени коси, крака с разместени стави, а също и няколко случайни предмета, размесени между тях — ученическа чанта, кошница с умряла кокошка. По тялото на едно малко момченце, цялото-бяло като албинос, нямаше никаква видима рана и то изглеждаше като че ли е още без душа и чака да му вдъхнат живот. Пред него беше прострян един труп, обгорен повърхностно, но целият с изключение на единия крак, зачервен и покрит с мехури. Не можеше да се познае дали беше мъж или жена, тъй като гърдите и половите органи бяха изгорели. Златна халка блестеше със странен отблясък на един от черните сгърчени пръсти.
— Очите — каза някой. — Като си помисли човек, че дори очите горят!
Труповете бяха натоварени на каруцата.
— Линда! — крещеше една жена, която вървеше зад носилката. — Линда! Линда!
Слънцето проби облаците. Измитите от дъжда улици заблестяха, дърветата, които бяха пощадени, лъщяха влажни и яркозелени. Въздухът след дъжда беше свеж и приятен.
— Никаква прошка! — каза някой зад Гребер. Той се обърна. Една жена с кокетна червена шапка гледаше към децата.
— Никога! — каза тя. — Никога! Нито на тоя, нито на оня свят!
Един патрул се приближи.
— Движение! Забранено е спирането! Хайде, движение!
Гребер се отдалечи. „Защо никаква прошка? — помисли си той. — След тази война ще има толкова много неща за прощаване, но и толкова много, които не ще бъдат простени. Един единствен живот не би стигнал“. Той бе видял и други убити деца като тези — виждал ги бе навсякъде, във Франция, в Холандия, в Полша, в Африка, в Русия, и всички имаха майки, които ги оплакваха, а не само германските деца — ако всъщност майките им не бяха вече ликвидирани от есесовците. Но защо мислеше така? Нима той самият преди един час не беше крещял към небето, покрито със самолети: „Мръсници! Мръсници!“
Домът на Елизабет не беше засегнат, но една запалителна бомба бе паднала през една къща. Вятърът беше подгонил пламъците и сега горяха покривите и на трите къщи.
Блоковият отговорник стоеше на улицата.
— Защо никой не гаси? — запита Гребер. Блоковият отговорник направи неопределен жест към града.
— Защо никой не гаси? — повтори блоковият машинално.