Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Джон я беше предупредил два часа преди това — класически номер на разсеян съпруг. За щастие къщата бе сравнително прибрана, пък и във всеки случай, мъжете никога не обръщаха внимание на подобни неща. Проблемът бе вечерята. Тя разбираше, че любезността изисква да го покани да остане, макар че при малко повече късмет, той можеше да откаже. В работещата с акумулатор хладилна камера имаше месо. Марджъри го пазеше за специални случаи, но сега нямаше време да го размразява. Знаеше, че е важно да се представи добре пред Питърсън — Джон не го канеше у дома от приятелски чувства. Навярно суфле. Бе преровила кухненските шкафове и беше открила консерва скариди. Да, това щеше да свърши работа. Скаридено суфле, салата и френски хляб. Последвани от ягоди от градината със сметана. Страшно изискано, като си помисли човек. Щеше да изчерпи голяма част от седмичния й бюджет за пазаруване, но по дяволите икономиите при такова кратко предупреждение. Беше донесла бутилка от скъпото им калифорнийско шабле и го бе оставила в малката камера — единственият начин да го изстуди навреме. То можеше да придаде на вечерята празнична атмосфера, помисли си тя. От дни почти не беше виждала Джон, тъй като той работеше всяка вечер до късно в лабораторията. Марджъри бе започнала да свиква да приготвя бързи и лесни вечери за децата и самата себе си, като оставяше тенджера със супа, която да стопли, щом Джон се прибереше вкъщи.
Навън хлопнаха автомобилни врати. Марджъри се изправи, когато двамата мъже влязоха в дневната. Джон както винаги приличаше на плюшено мече, нежно си помисли тя. Сега, когато за пръв път тази седмица го виждаше на дневна светлина, Марджъри също забеляза колко е уморен. Питърсън беше красив по някакъв загладен начин, реши тя, но устните му бяха прекалено тънки и го правеха да изглежда суров.
— Това е жена ми, Марджъри — каза Джон, когато тя подаде ръка на госта. Очите им се срещнаха, докато се ръкуваха. По тялото й пробяга внезапно пробождащо усещане. После той отново отмести поглед и всички влязоха в стаята.
— Надявам се, че не ви обезпокоявам твърде много — рече Питърсън. — Съпругът ви ме увери, че всичко е наред, а все още имаме да обсъдим някои делови въпроси.
— Не, няма нищо. Радвам се да приема гости за разнообразие. Понякога е много скучно да си жена на физик, когато той работи по някакъв експеримент.
— Мога да си представя. — Той й отправи преценяващ поглед и се приближи до прозореца. — Имате очарователна къща.
— Какво мога да ти предложа за пиене, Питърсън? — попита Джон.
— Уиски със сода, моля. Да, така е отлично. Тук ми харесва много. Розите ви изглеждат особено чудесни. — Той посочи към градината и последва жеста си с точни бележки за почвените условия.
— Предполагам, живеете в Лондон, г-н Питърсън?
— Да. Благодаря ви. — Той пое питието от Джон.
— Имате ли ваканционна вила в провинцията? — попита Марджъри.
Стори й се, че вижда нещо да проблясва за миг в очите му, преди да й отговори.
— Не, за съжаление. Иска ми се да имах. Но навярно няма да ми остава време да я използвам. Работата ми изисква много пътувания.
Тя съчувствено кимна и се обърна към съпруга си.
— Вече съм ви изпреварила в пиенето, но бих искала още малко, ако обичаш, Джон — подаде му чашата си Марджъри.
— Шери, нали? — По съзнателно веселия начин, по който говореше, тя веднага усети усилието, което правеше мъжът й, да намери общ език с Питърсън. Беше почувствала напрежението между двамата още от първия момент. Джон отиде до бюфета и с пресилено оживен глас каза: — Работата на Иън е да се грижи да не бъдем принудени да изпиваме прекалено много от това нещо, за да сме в състояние да се изправим с лице към света.
Тази забележка не направи каквото и да е видимо впечатление на Питърсън, който промърмори:
— За съжаление, онези стари пияници не са имали Световен съвет, с който да оправдаят бягството си от действителността.
— Бягство от действителността ли? — намеси се Марджъри. — Това не е ли новата терапевтична теория?
— Болест, дегизирана като лек, обзалагам се — подсмихна се Джон.
Питърсън се ограничи с „хм-м“ и се обърна към Марджъри. Преди той да успее да промени темата, както очевидно възнамеряваше, тя каза, отчасти, за да го извади от равновесие:
— Каква е действителността зад онези странни облаци, които виждаме? По новините слушах за някакъв французин, който твърдеше, че били от нов тип, нещо…