Шинджу

Внезапно планът на владетеля Ниу стана кристално ясен за Сано. Без да обръща внимание на дошина, втренчил в него пълен с подозрение поглед, той хукна към шогуна. Стрелбата с лък бе просто хитрост, за да разпръсне тълпата и да отклони вниманието на телохранителите. Само прелюдия към истинското покушение. Трябваше веднага да предупреди Токугава, че остават още осемнайсет убийци.

— Ей, ти! — извика след него дошинът. — Я ела тук.

Без да обръща внимание на опасността, Сано погледна зад шогуна към отсрещния край на улицата. Сред бягащата тълпа забеляза трима самураи, които изобщо не бързаха. Облечени в обикновени тъмни кимона и сламени шапки, заслоняващи лицата им, те спокойно приближаваха към обкръжението на шогуна. Щом скъсиха разстоянието, ускориха крачка и водачът им вдигна глава за бегъл поглед към покривите. Фенерите осветиха младежкото му лице. Сано разпозна владетеля Маеда от тайното съвещание в лятната вила на Ниу.

— Ваше превъзходителство! — извика Сано и се хвърли напред. — Зад вас! Внимавайте!

Вместо да се обърнат, шогунът и стражите се втренчиха в него. Маеда бе на няколко крачки от телохранителя на Токугава. Ръката му се пресегна към ножницата на меча му. В този миг — дали заради предупреждението на Сано, или защото предусети опасността, телохранителят се обърна. Маеда изтегли меча си и замахна, но преди да успее да го стовари върху жертвата си, стражът бързо извади своя меч и жестоко го посече през гърдите. Заговорникът изрева и с последни сили заби острието си дълбоко в гърлото на своя противник. Смъртно ранени, и двамата се строполиха на земята.

Дошинът сграбчи Сано за ръката.

— Кой си ти? — попита той. — Какво знаеш за това?

Сано не му обърна внимание.

— Прикрийте се! — изкрещя той към шогуна. Има и други!

Но времето за бягство бе отминало. Изневиделица се появиха още мъже в тъмни кимона и бързо заобграждаха групата на шогуна. Улицата се изпълни от самураи с проблясващи мечове. Телохранителите храбро отблъскваха атаките на нападателите. Стомана звънтеше о стомана. В средата на този хаос единствен невъоръжен стоеше Токугава Цунайоши, военният диктатор, който предпочиташе изящните пред бойните изкуства и трактатите на Конфуций пред държавните дела. Прикриваше се зад хората си — нелеп и смешен в женските си дрехи и дългата си перука.

Дошинът пусна Сано, извика помощниците си и се впусна в битката. Сано извади меча си и също се хвърли в мелето. Един от хората на младия Ниу се втурна към него с вдигнат меч. Сано отстъпи встрани и се завъртя. Посече врага си през гърба. Мъжът изкрещя и се просна по очи. Сано по-скоро почувства, отколкото видя, че някой го напада в гръб. Отпусна се на едно коляно, извъртя се и нанесе нисък удар, който промуши врага в стомаха и го просна мъртъв. Стана толкова бързо, че нямаше време да мисли. Рутината, придобита от годините тренировки, ръководеше действията му. Бе убил за първи път в живота си, но сега не беше време да го изживява и премисля. Правеше онова, което смяташе, че никога няма да има честта да извърши — сражаваше се, бранейки своя върховен господар. Изпълняваше най-висшата цел на всеки самурай и това го изпълваше с въодушевление и плам.