Гордостта на завоевателите
- Автор: Зан Тимъти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гордостта на завоевателите». Краткое содержание книги:
Измъкна се от изтребителя и се спусна по стълбичката преди Куин да успее да възрази. След двата дни, прекарани в безтегловно състояние, малко залиташе. Внимателно, опитвайки се да гледа едновременно във всички посоки, тръгна към пирамидата.
Както беше казал Куин, пирамидата беше висока около три метра, с блестяща, чиста, бяла повърхност. А колкото до петната…
— Не са петна — съобщи Арик и се взря в едно от тях. — Дупки са. Като цилиндри с диаметър около четири сантиметра и два или три дълбоки.
— Странна форма на ерозия — коментира Арлекин.
— По-вероятно гнезда за артилерийски снаряди — предположи Клипър.
— Нито едното, нито другото — каза Арик. — Първо, много са гладки. И второ, над всеки има вратичка.
— Вратичка? — повтори като ехо Делфи. — Каква вратичка?
— От някаква мрежа — отговори Арик. — Изключително фини нишки, много плътни. Материалът е блестящ, но мисля, че не е метал. Може би е стъкло.
— Прав си. Уредите показват, че не е метал — потвърди Куин. — Както не е от метал и пирамидата.
— В последния доклад от нападението на „Джутланд“ се посочва, че в конструкциите на завоевателите няма никакъв метал — посочи Шрайк.
— Вярно — съгласи се Клипър. — Макар че това едва ли е доказателство, че тази пирамида е построена от завоевателите. Елдорадо, вижда ли се нещо през мрежата?
— Много добре се вижда — отвърна Арик, заобиколи пирамидата и надникна през няколко вратички. — Повечето изглеждат празни. Една минутка. Тук има една… — Той се намръщи и отново погледна. — Вътре има тънко резенче изсъхнало месо.
— Какво? — попита Паладин.
— Поне прилича на месо — каза Арик. — Много тънко резенче от малко поизсъхнала наденица на дъното на дупката. Тъмнокафяво на цвят. С диаметър приблизително колкото малкия ми пръст. — Той погледна през още няколко вратички. — Има още няколко такива резенчета. Повечето са с почти същия вид, макар че по цвят малко се различават. Чакай. Ето едно резенче, което е много по-дебело от другите. Може би три или четири пъти.
Настъпи дълга пауза. Арик се наведе по-близко до мрежата над последната дупка и се опита да разгледа резенчето по-подробно. Наистина приличаше на изсушена наденица: тъмнокафява, с червеникав оттенък, малко спаружена. Вятърът, който духаше през дърветата, за момент се засили, въздушният поток нахлу през мрежестата вратичка и резенчето леко се разлюля. Вятърът утихна…
И Арик онемя. Сега, когато вятърът не шумеше, той чу нещо друго. Тихо и неясно, почти като въображение. Но определено го чу.
Продължителен стон.
— Как са затворени вратичките? — попита Делфи.
Арик трепна. Гласът бе прекалено реален след далечния стон.
— Извинявай. Какво каза?
— Попитах как са затворени вратичките.
— Хм… — Арик натисна с облечената си в ръкавица ръка една вратичка. Материалът, от който бе направена пирамидата, беше изключително хлъзгав.
— Изглежда доста здраво — отговори той. — С панти в единия край и ключалка в другия. Да се опитам ли да я отворя?
— Не — намеси се Куин. — Онзи, който е сложил защитна вратичка на нещо такова, може би е поставил защита и срещу отваряне с взлом. Освен това ни предстои да огледаме голяма площ. Макс, откри ли нещо ново отгоре?
— Нищо необичайно — отговори компютърът. — Бих посочил обаче, че сенсорите на звездолета не са проектирани за детектиране от голямо разстояние на използваните от завоевателите материали.
— Тук не сме много по-добре — каза Куин. — Продължавай да наблюдаваш инфрачервените сенсори и тези за движение. Елдорадо, връщай се и да се махаме.
— Добре — отвърна Арик. — Искам да споделя нещо, което може да е важно, а може и да не е. Преди минута, когато беше много тихо, мисля, че чух тих вик.
— Какво? — попита Клипър.
— Не зная точно — отговори Арик. — Нещо като вик. Стори ми се, че прилича повече на стон от болка, отколкото от гняв.
— Сигурен ли си, че не си въобразяваш? — попита Куин.
— Не съвсем — призна Арик и се отпусна на седалката. — Но там ми се стори като истински стон.
— Никой от нас не го чу — каза Клипър. — Все пак това не означава нищо, не и при тези нечувствителни микрофони.
— Щом се върнем на кораба, ще накараме Макс да прегледа записите в кабината — каза Кракджак. — Може би ще открие нещо.
— Може би — промърмори Арик и затегна предпазния колан. Вик на агонизиращ човек. Или може би хор от викове… От няколко отвора резенчетата наденички бяха извадени. Извадени… или заключени вътре? Възможно ли бе пирамидата да е някакъв затвор? Той тихо изсумтя. Затвор за резенчета наденички? Не, очевидно трябваше да има по-смислено обяснение. Единственият проблем беше, че не можеше да се сети за такова.