Пустинното копие
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Демонски цикъл #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191501786
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пустинното копие». Краткое содержание книги:
От южната пустиня се надига могъщата армия на красианците, водени от Ахман Джардир. Той се е обявил за Шар Дама Ка, Избавителя, и носи древните оръжия на легендарния си предшественик – копието и короната, които го доказват. След като е обединил враждуващите племена и ги е слял в една армия, е на път да поведе Последната битка с демоните. Остава му единствено да обедини и Зелените земи на Севера, независимо от това дали те го желаят, или не.
Но на Север се е появил друг Избавител. Той се казва Арлен, макар че всички го познават като Защитения – мрачен и загадъчен воин, чиято кожа е татуирана с мистични руни, които му дават силата да срази всеки демон, застанал на пътя му. Той отрича да е Избавителя, но делата му говорят по-силно от думите. Арлен проповядва на хората да се отърсят от вековните си страхове и ги учи как да се опълчат на демоните в нощта.
Някога Шар Дама Ка и Защитения са били приятели и братя по оръжие. Сега те са съперници. Във вихъра на събитията са въвлечени и други – Рена, млада девойка, преминала през много изпитания; Лийша, красива и могъща Лечителка с ненадминати умения в изкуството на руните; и Роджър, пътуващ музикант, който единствен умее да омагьосва демоните с музиката си.
Докато старите съюзи се разпадат и изникват нови, хората са в неведение, че се е появил нов вид демони, по-умни и смъртоносни от всичко, което са виждали досега.
Оазисът беше малък, предвиден като спирка за търговски кервани, но най-често го използваха отделни вестоносци. Естествено, той не беше годен да изхрани най-могъщата армия на света от векове насам.
Воините на Джардир му се нахвърлиха като скакалци и издигнаха хиляди палатки и шатри около монолитите. Още преди да са пристигнали повечето красианци, дърветата бяха обрани и изсечени за подпалки, тревите бяха опасени от добитъка и стъпкани. Хилядите, които нагазиха в езерцето, за да измият краката си и да напълнят меховете си, оставиха след себе си една зловонна, тинеста локва. Мъжете хвърляха мрежите си в подземната кухина, но това, което щеше да е изобилие за един керван, не бе дори залък за красианската войска.
– Избавителю – рече Абан, приближавайки се до Джардир, докато той оглеждаше лагера. – Тук има нещо, което мисля, че трябва да видите.
Джардир кимна и Абан го заведе до гигантски пясъчников блок, покрит с вдълбани рисунки. Някои бяха съвсем леки резки, избледнели през годините, а други – ясни и нови. Някои бяха груби драскотини, а други – страхотни, майсторски писмени знаци. Всичките следваха северния стил на писане, грозна система, с която Джардир бе само бегло запознат.
– Какво е това? – попита той.
– Маркировки на вестоносци, Избавителю – каза Абан. – Има ги навсякъде по оазиса и отбелязват всеки, който се е подслонил тук на път за Пустинното копие.
Джардир сви рамене.
– Е, и?
Абан посочи огромна част от монолита, където бяха издълбани изящни калиграфски символи. Джардир не можеше да прочете буквите, но дори той оцени красотата им.
– Тук пише – каза Абан – „Арлен Бейлс от Потока на Тибит“.
– Пар’чин – рече Джардир.
Абан кимна.
– Какво друго пише? – попита Джардир.
– Пише: „Ученик на майстор Коб от Мливари, вестоносец на херцози, познат като Пар’чин в Красия и близък приятел на Ахман Джардир, Шарум Ка на Пустинното копие“.
Абан спря и остави думите да попият в съзнанието на Джардир, който се намръщи.
– Продължавай да четеш – изръмжа той.
– „Бил съм в четирите останали крепости – зачете Абан и произнесе имената на градовете, отбелязани с копие, обърнато нагоре – и в почти всяко познато селце в Теса.“
Абан показа друг, по-дълъг списък, който пък споменаваше десетки имена.
– Тези имена, означени с копия с върха надолу, са руините, които е посетил – отбеляза Абан и посочи друг дълъг списък. – Пар’чин е бил доста зает, докато е отсъствал от Пустинното копие. Тук са записани дори красиански руини.
– Така ли? – попита Джардир.
– Пар’чин постоянно търсеше из пазара карти и истории – каза Абан.
Джардир погледна отново списъка.
– Баха кад’Еверам там ли е?
Абан не отговори веднага и Джардир се обърна към кхафита.
– Не ме карай да те питам втори път. Ако кажа на някой от чинските ни пленници да ми преведе написаното и разбера, че си ме излъгал...
– Записан е – отговори Абан.
Джардир кимна.
– Значи Абан най-накрая се е сдобил с остатъка от грънците на Дравази – каза той по-скоро като заключение, отколкото като въпрос.
Абан не отговори, но нямаше и нужда.
– Кое е последното име? – попита Джардир и посочи огромен резбован знак в края на списъка, макар че и сам можеше да се досети.
– Последното място, където Пар’чин е отишъл, преди да дойде в Пустинното копие – каза Абан.
– Анокх Слънце – промълви Джардир.
Абан кимна.
– Някой от другите търговци може ли да чете на този език? – попита Джардир.
Абан сви рамене.
– Неколцина, може би.
Джардир изсумтя.
– Накарай мъже да дойдат с чукове и да натрошат този камък обратно на пясък.
– Така че никой да не разбере, че Шар’Дама Ка върви по стъпките на един умрял чин? – попита Абан.
Джардир го удари и той се просна на земята. Дебелият кхафит избърса кръвта от устата си, но без обичайните си пресилени усмивки или сърцераздирателни вопли. Погледите им се срещнаха и в същия момент гневът на Джардир изчезна, а на негово място дойде срамът. Джардир се обърна, погледна гигантската ивица, която хората му бяха изринали в пясъка, и се зачуди дали някой не бе стъпкал, без да иска, заровените кости на неговия приятел.
* * *
– Притеснен си – отбеляза Иневера, когато Джардир се приб-ра в шатрата си. Това не беше въпрос.
– Чудя се дали истинският Избавител се е притеснявал на всяка крачка – въздъхна Джардир, – или е усещал, че Еверам го направлява, и просто е следвал пътеката, разкрита пред него.
– Ти си истинският Избавител – каза Иневера, – така че, предполагам, и за Каджи е било същото, каквото е за теб.