Неуговорени срещи [сборник]
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Год: Христо Г. Данов
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Неуговорени срещи [сборник]». Краткое содержание книги:
Пикник на обочине, 1972
Охлюв по стръмното
Улитка на склоне, 1966
Бръмбар в мравуняка
Жук в муравейнике, 1979
Милиард години до свършека на света
За миллиард лет до конца света, 1976
… Защо не са животни — бях го доказал някога. Високата температура… Не, глупости… Той с ужас откри, че е забравил дори как изглеждат мъртваците. Помнеше само нажежените им тела и острата болка в дланите си. Обърна глава и погледна мъртваците. Да, сега не мога да мисля, сега ми е противопоказано да мисля, а точно сега трябваше да мисля по-напрегнато от всякога. „Време е да хапнем; това вече ми го разказа, Нава; вдругиден тръгваме“ — ето всичко, което е по силите ми. Но аз тръгнах! Аз съм тук! Ще вляза в Града. Каквото и да е това Града. Целият ми мозък е обрасъл с гора. Не разбирам нищо… Аха, спомних си. Тръгнах към Града, за да ми обяснят всичко: за Надвиването, за мъртваците, за Великото разрохване на. Почвата, за езерата с удавници… Оказа се, че отначало докрай е лъжа, пак са ме лъготили, на никого не трябва да вярвам… Очаквах, че в Града ще ми обяснят как да стигна до своите, нали старецът през цялото време говореше: В Града знаят всичко! Не може да не знаят за нашата биостанция, за Управлението. Даже Хромавия през цялото време дрънкаше за Дяволските ридове и за хвърчащите села… Но какво може да обясни виолетовата мъгла? Ще бъде страшно, ако виолетовата мъгла е стопанинът. А защо „ще бъде страшно“? Ами че то вече е страшно! Ами че това просто се натрапва, Мълчане: навсякъде тук стопанин е виолетовата мъгла, да не би да не помня? Пък и това изобщо не е мъгла… Ето какво било значи, ето защо хората са натирени като животни в храсталаците, в блатата, издавени в езерата: те са били прекалено слаби, не са разбирали нищичко, пък и да са разбирали — какво са могли да попречат… Когато още не бях прокуден, когато още си бях в къщи, някой убедително доказваше, че контактът между хуманоиден и нехуманоиден разум е невъзможен. Да, невъзможен е. Разбира се, че е невъзможен! Сега вече никой няма да ме упъти как да стигна до дома. И моят контакт с хората е невъзможен, мога да го докажа. Мога да видя и Дяволските ридове, казват, човек би могъл да ги види, ако се качи на подходящо дърво и ако сезонът е подходящ, стига първо да намери подходящо дърво. Нормално човешко дърво. Което не скача. И не те изхвърля. И не се опитва да ти избоде очите. Все едно — няма такова дърво, от което може да се види биостанцията… Биостанцията ли? Би-о-стан-ци-я. Забравих какво е това биостанция.
Гората отново забуча, зажужа, затрещя, запръхтя и отново към виолетовия купол се втурнаха пълчища мухи и мравки. Един рояк прелетя над главите им и се разсипа върху храстите, мъртви и слаби, неподвижни и едва пошавващи — онези, които роякът бе премачкал в полета си. Кандид усети неприятно парене по ръката и я погледна. Лакътят му, опрян в рохкавата земя, беше оплетен с нежни нишчици плесен. Кандид равнодушно ги разтри с длан. А Дяволските ридове са мираж, помисли той, няма нищо такова. Щом те говорят за Дяволски ридове, значи нищо, ама нищо такова няма, лъжат и сега вече не знам защо всъщност дойдох…
Отстрани се чу познато заплашително пръхтене. Кандид се обърна — едновременно иззад седем дървета тъпо гледаше към хълма огромен хипоцет. Единият от мъртваците се оживи, обърна се и направи няколко крачки насреща му, отново се чу пръхтене, запращяха дърветата и хипоцетът се отдалечи сред шумолящите клони. Даже хипоцетите се страхуват от мъртваците, помисли Кандид. Кой ли не се страхува от тях. Къде да ги намеря тези, които не се страхуват?… Реват мухи. Глупаво, нелепо — мухи да реват. Осите… и те реват…
— Мама! — прошепна внезапно Нава. — Мама идва… Стоеше на четири крака и гледаше през рамо. На лицето й бяха изписани изненада и недоверие. Кандид видя как от гората излязоха три жени и тръгнаха към подножието на хълма, без да обръщат никакво внимание на мъртваците.
— Мама! — вресна Нава с чужд глас, прескочи Кандид и хукна право към тях. Кандид също скочи и му се стори, че мъртваците са съвсем наблизо, даже усеща горещия лъх от телата им.
Трима, помисли той. Трима… И един стига. Погледна към мъртваците. Ето го и края, помисли. И защо се домъкнаха тук тези лелки? Мразя жените, белите все от тях идат.
Мъртваците затвориха очи, главите им бавно се извъртваха подир бягащата Нава. След това отведнъж пристъпиха напред и Кандид надви себе си и изскочи насреща им.
— Назад! — закрещя той на жените, без да се обръща. — Махайте се! Мъртваци!
Мъртваците бяха грамадни, плещести, новички, без нито една драскотинка, без нито едно белегче. Техните невероятно дълги ръце докосваха тревата. Без да ги изпуща от очи, Кандид се спря на пътя им. Мъртваците гледаха някъде над него и приближаваха бавно и уверено, а той се отдръпваше, отстъпваше, отлагаше неизбежното начало и неизбежния край, повдигаше му се, ала не смееше да спре. Зад гърба му Нава закрещя: „Мамо! Това съм аз! Ама, мамо!“ Глупави жени, защо не бягат? Да не са се вдървили от страх? Спри се, молеше той себе си, спри се! Колко можеш да отстъпваш? Но не можеше да се спре. Нава е там, помисли си. И онези три глупачки… Дебели сънливи равнодушни глупачки… И Нава… Че какво ме интересуват те, помисли. Хромавия отдавна да беше офейкал с куция си крак, а за Пестника да не говорим… Но аз трябва да се спра. Несправедливо е, но аз съм длъжен да се спра! Хайде, спри!… А не можеше и се презираше, и се гордееше, и се мразеше за това, и продължаваше да отстъпва.