Обсадата на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Legacy of the Drow #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547611615
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обсадата на мрака». Краткое содержание книги:
Навсякъде около себе си Виждах Възбуда. У джуджетата, у Кати-Бри, дори у Риждис — полуръста, известен повече с любовта си към храната и дрямката, отколкото към войната.
Аз също го усещах. Това горящо очакване, това дружеско чувство, което караше мен и всички останали да се потупваме по гърбовете, да се хвалим и за най-малкото допълнение към общата защита и заедно да извисяваме радостно гласове при всяка добра новина. Какво бе това? Бе нещо повече от споделения страх, повече от благодарността за онова, което имахме, докато осъзнавахме, че скоро може да ни го отнемат. Тогава не го разбирах — в онова време на ярост, в онази еуфория на трескави приготовления. Сега, когато погледна назад, виждам всичко ясно.
Беше надежда.
И отдавна се бе досетила, че той изобщо не иска да си има вземане-даване с опасния изменник.
— Използвай магия, за да разбереш къде е — проговори тя внезапно и Куентел подскочи стреснато. — Открий го и ако все още упорства, го смени.
Очите на младата жрица се разшириха от ужас. Беше присъствала, когато брат й напусна тунелите и прекрасно помнеше скалната тераса, по която той и войните му бяха минали. Гледката на дълбоката клисура, която зееше под нея, я смая и зашемети, зави й се свят. Мнозина от останалите елфи изпитаха същото, почувстваха се дребни, незначителни и много, много уязвими. Тази огромна пещера, чийто, черен купол искреше с безброй непознати светлинки, бе само едно съвсем малко късче от света на Повърхността, свят прекалено необятен, за да може да бъде обхванат дори с мисъл.
Матрона Баенре изобщо не се впечатли от стреснатото й изражение.
— Тръгвай! — сопна се тя и Куентел безмълвно се подчини.
Едва се бе отдалечила, когато следващият съгледвач, отново жена, пристъпи пред светлосиния диск на старата матрона и съобщи, че войските в долните тунели на Залите неотклонно напредват, все още незабелязани от джуджетата.
Това бяха добри новини, ала Ивонел Баенре почти не ги чу — всички тези подробности вече бяха започнали да я отегчават. Джуджетата несъмнено бяха прекрасни бойци, а и бяха имали достатъчно време, за да се подготвят, ала въпреки това в гърдите на първата матрона нямаше и зрънце съмнение — за нея, убедена, че изпълнява недвусмислените заповеди на Лолт, изходът от войната отдавна беше ясен. Мрачните щяха да надделеят, а Митрил Хол — да рухне.
И все пак, задълженията си бяха задължения, и тя изслуша не само този доклад, но и следващия, както и този след него и още много други, с все същото привидно заинтересувано изражение.
Глава 22
Звезден зрак
От високото място, на което беше застанала и с помощта на магиите, изострящи зрението й, пришълците й изглеждаха като развълнуван мравуняк, плъпнал по източната, най-стръмна част на планината. Те изпълваха всички падини и клисури, изкатерваха се по всяка скала, изпречила се на пътя им — като че ли нищо не можеше да ги спре. Зад тях, като прииждаща вълна непрогледен мрак, идваха стегнатите редици на елфите.
Лейди Алустриел не помнеше някога да е виждала по-ужасяваща гледка; никога не я бе обземала подобна черна тревога, макар да бе участвала в не една и две войни и безчет опасни приключения. Много битки бе преживяла прекрасната господарка на Града на сребърната луна, ала те не бяха помрачили нежния й лик. Приказно красива бе тя, с бялата си гладка кожа и дългата коса, спускаща се като водопад по раменете й — не посребряла от старост (макар лейди Алустриел да бе преживяла много лета), а лъскава и жизнена, отразила сякаш загадъчния блясък на звездите и тихия зрак на нощното небе. Само в очите й, топли и дълбоки, се таеше приглушена тъга, трупала се година след година и кръвопролитие след кръвопролитие; мъдрост имаше в тях, онази мъдрост, за която няма по-голямо и безсмислено зло от войната.
Там, в далечината, по южните склонове на планината, Сребърната лейди съзираше и силите на защитниците, сред които се вееше и знамето на нейните рицари. Горди и нетърпеливи да се хвърлят в бой — такива бяха те, твърде млади, за да са познали истинска болка.
Лейди Алустриел тръсна глава и се насили да мисли за нещо друго — за предстоящите битки и за нейната роля в тях.
Основната част от вражеската армия се състоеше от коболди, врагове, които едрите варвари и добре въоръжените конници щяха да надвият с лекота.
Ала как щяха да се справят с Мрачните, безпокоеше се тя, докато се носеше в летящата си колесница, наблюдаваше струпалите се войни и чакаше.
Първите схватки избухнаха още щом съгледвачите на хората се срещнаха с настъпващите коболди.
Когато чу шума от битката, Берктгар искаше да се хвърли в бой начаса, готов да умре храбро и с песен на уста.
Беснел обаче бе по-благоразумен:
— Задръж мъжете си — нареди той на нетърпеливия варварин. — Тази нощ ни предстоят толкова сражения, че дори Темпос ще остане доволен, но нека преди това се погрижим да посрещнем врага там, където ние искаме.