Розариум

Събуди ме весела глъчка отвън. Минаваше дванайсет — бях спал като праведен. Насред двора група ученици си ровичкаха в телефоните, докато се правеха, че слушат беседа за Дякона Левски. Зърнах монаха, който ми беше отворил посред нощ, и отидох да си оправим сметките. Попитах го за онзи брат, дето е завършил физика, но той е неохота смотолеви нещо, от което разбрах само „село Асен“. После запалих четири свещички за живите и една за мъртвите и си тръгнах. Учениците влизаха на групички от по няколко души в килията, където се беше крил Апостола, все така зазяпани в ръцете си.

В Гложене хапнах надве-натри отдавна изстинала баничка, а някаква бабка ме заговори:

— Закъде си, чедо?

— За Търново…

— А, таман, таман. Ше ти покажа път напречко, излиза малко преди Бели извор.

И бабето се качи при мен и подкарахме към нейното село Асен. Като наближихме, я попитах има ли манастир наоколо? То църква нямали… Оставих я в центъра и продължих. Тъкмо след последните къщи ми се стори, че трябва да свия, но бабката беше казала „само напред“. След двеста метра в нищото тясното пътче опря в частен имот — оградено място със строителен фургон и недовършена постройка, силно наподобяваща църква. Бременна жена подаваше една по една керемиди на мъж, легнал по корем на обшития е дъски покрив. Спрях, за да попитам за пътя, по-скоро да се извиня, че ще ползвам двора, за да направя обратен. Мъжът слезе и се приближи. Усмихваше се „благо“ и аз го познах. Здрависахме се.

— Михаил, приятно ми е.

— Бранимир Бонев. Миналата година се видяхме в манастира, едва ли си спомняш.

— Спомням си. Дъщеря ви беше катастрофирала, нали? Как е тя?

— Все още е в будна кома. Жена ми вече не вярва, че Господ може да помогне. Разчита на медицината.

— Че медицината да не се е появила от само себе си? Вярата в нея също е вяра.