Аферата „Зелда“

— Трийсет хиляди — изрече той с ледено търпение. — Прехвърлянето ще отнеме пет дни.

— Добре — каза тя.

— А докога е срокът за другите две вноски от по двайсет хиляди лири?

— Едната — щом работата бъде свършена наполовина, и една — накрая — каза тя нещастно.

— Трябва да ми съобщиш кога, и мога да уредя прехвърлянията — каза Трой с ужасно любезен тон. — А после ще трябва да направим едно последно прехвърляне, за да покрием таксата, която ще трябва да платиш, задето теглиш такава голяма сума в една година. Ще ти струва нещо от рода на двайсет хиляди отгоре.

— Да — каза Изобел смирено. — Толкова съжалявам, Трой.

— Това са си твои пари — каза той неотзивчиво. — Това си е твоят живот. Трябва да правиш каквото искаш.

— Искам да не ми се сърдиш — каза тя с внезапно припламване на дързост. — Не мисля, че е честно от твоя страна да ми се сърдиш. Не знаеш какво е положението тук. Прибрах се у дома и Мъри беше тук, и всичко беше напълно… а ти си на километри от мен, и имам чувството, сякаш нищо от това никога не се е случило. Не се случва на мен, във всеки случай. Целият онзи друг живот е животът на Зелда, не моят. А после си помислих, че имам тази една седмица почивка със Зелда, а Филип има само това място. Той няма дни, в които да отсъства, той не прекарва времето си така… така… както беше за нас. Стори ми се толкова нечестно да не му дам нещо, когато имах толкова много. А той е много по-добре, и Мъри му действа толкова добре, а плановете го развълнуваха толкова много…

Трой мълчеше. Обяснението на Изобел заглъхна.

— Да не идвам ли в понеделник? — попита Изобел нещастно.

— Не — каза Трой. — Съжалявам. Нямам право да ти натрапвам възгледите си. Разбира се, ела в понеделник. Това не променя положението със Зелда, то си е само между теб и Филип. Просто исках да бъдеш по-добре, да можеш да не се тревожиш за пари. Разочарован съм, че Зелда не е решила всичките ти проблеми. И ми се иска…

— Какво? — прошепна Изобел. — Какво?

— Иска ми се това да бяхме ние, ние двамата да планираме как да похарчим парите заедно — каза Трой, с глас, нисък като нейния. — Иска ми се двамата със Зелда да планирахме нещата заедно. Предполагам, че ревнувам.

Беше толкова неочаквано, че Изобел затвори очи и се почувства физически разлюляна.

— Знам, че не е възможно — каза той.

— Не е — заяви тя твърдо. — Не е — макар че сърцето й блъскаше в ушите, а всеки мускул в тялото й се изопваше от желание.

— Знам, че не е — каза Трой. — Предполагам, че просто си мисля за теб, затворена като в капан в онази къща, с болен мъж, и си представям Зелда в Нюкасъл…

Тя щеше да защити начина си на живот и съпруга си от такава критика, ако не беше начинът, по който той й напомни как се е държала с него. Изведнъж, неканен, в ума й се появи образът на Трой като Зелда, наполовина мъж, наполовина жена, върху нея в леглото с бухнала лъскава коса, целувайки я страстно с хлъзгави и червени устни. Видението беше ярко и живо като спомен за халюцинация, породена от наркотик. Внезапно, Изобел отново беше там с него, можеше да почувства натиска на твърдото му бедро, обвито в копринен чорап, между нейните.