По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Огледа внимателно следите в прахта в страничния коридор, но толкова близо до стаята на Тристрам следите бяха твърде много, за да различи нещо. Върна се в основния коридор и продължи колкото се може по-бързо, като в същото време оставаше нащрек и оглеждаше бъркотията по пода. Премина през няколко помещения и стигна до старата лаборатория на професор Ленг. Сблъсъкът не беше стигнал дотук — лабораторията беше повече или по-малко в ред. Старите маси с каменни повърхности бяха покрити с мензури, реторти и апарати за титруване. Пендъргаст се огледа внимателно, след което продължи безшумно покрай стената към отворената врата, водеща към следващата, последна стая. Тя бе пълна с оръжия, както стари, така и сравнително модерни — мечове, боздугани, карабини, палки, гранати, млатила, тризъбци.
Тук Пендъргаст спря, извади фенерче и огледа внимателно стаята. Като че ли нищо не липсваше. Щом стигна дъното, спря пак. Пред една трудно забележима врата в стената имаше свежи отпечатъци.
Алармите мълчаха. Детекторите за движение не се бяха задействали. Къщата беше изключително добре предпазена срещу нежелани гости — с изключение на подземието и сутерена, достъпни единствено от скрития асансьор и тайната врата, но пък поради странното разположение на стаите и почти безкрайната си площ те не можеха да бъдат включени към охранителната система. Всъщност всеки опит за подобно включване можеше да компрометира тайната част на имението. Но всичко това нямаше значение, защото никой неканен гост не би могъл да стигне до тях.
Пендъргаст се загледа в затворената врата. Освен ако… нима беше възможно?
Бързо отвори вратата, която водеше към груб каменен коридор и спускащо се стълбище, изсечени в естествена пукнатина в шистовата скала. Отдолу се носеше силна миризма на пръст и влага. Пендъргаст заслиза по грубите стъпала и стигна до стар каменен кей в наводнен тунел — леговището на речния пират, притежавал по-ранна къща на мястото на имението. Обикновено на кея имаше извадена стара лодка — но сега тя липсваше. Пръските и локвичките по камъка потвърждаваха, че е била спусната наскоро на вода.
Пендъргаст знаеше, че тунелът на бандита води до река Хъдсън. Беше толкова добре скрит, а проходът от него до подземието бе така грижливо затворен и заключен, че Пендъргаст винаги бе вярвал, че тайният вход е неоткриваем и непреодолим. Сега си даде сметка, че това е било глупаво недоглеждане. Албан и заложникът му бяха изчезнали, имаха цял час преднина — и беше невъзможно да бъдат проследени.
46
Д-р Джон Фелдър излезе от портиерната и затвори тихо вратата след себе си. Както беше обещал календарът, нощта бе безлунна. Имението Уинтур нямаше външно осветление — госпожица Уинтур бе твърде стисната да купува повече електрически крушки от необходимото — и старата съборетина беше като огромна неясна форма пред него, черна на черен фон.
Той си пое дъх и тръгна през високата до коляно плетеница от мъртви бурени и треви. Нощта беше студена, температурата бе близо до нулата и дъхът му излизаше на пара. Къщата, улицата, целият Саутпорт тънеха в тишина. Въпреки мрака Фелдър се чувстваше ужасно оголен.
Стигна основната сграда, притисна се до ледената й стена, замря и се вслуша. Не се чуваше нито звук. Тръгна бавно покрай стената, докато не стигна до големия еркерен прозорец на библиотеката. Помещението имаше общо три прозореца. Фелдър внимателно надникна през най-близкия. Вътре цареше пълен мрак.
Върна се крачка назад, облегна гръб на каменната фасада и се огледа. Нищо, дори минаващи коли не нарушаваха покоя. Тази страна на имението беше перпендикулярна на улицата, скрита от стена от стари туй, засадени покрай оградата от ковано желязо. Не можеха да го видят.
Въпреки това Фелдър дълго остана неподвижен до стената. Наистина ли щеше да го направи? По-рано вечерта, докато седеше в портиерната и броеше часовете до полунощ, си беше повтарял, че всъщност не прави нищо лошо. Просто щеше да присвои портфолиото на един второкласен художник, от когото не се интересуваше никой, най-малкото госпожица Уинтур. Всъщност нямаше дори да го присвоява. Щеше само да го вземе назаем. И в края на деня щеше да го върне анонимно по пощата. Нямаше да се случи нищо лошо…
Но после се бе върнал в реалността. Планираше грабеж. Проникване с взлом. Това беше нарушение, простъпка или може би дори престъпление, за което се влизаше в затвора. А след това мислите му се насочиха към Дукчук — и затворът му се стори предпочитана алтернатива пред изгледите да бъде пипнат от прислужника.
Краката му започнаха да се вцепеняват от студа и липсата на движение и той се размърда. Наистина ли щеше да го направи? Да. След минута. Или две.